Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Тя не отговори. Виждах, че очите й започват да поставят под съмнение фризьорските ми умения.

— Татко ти извика ли „Дисниленд“?

— Не.

— Тогава защо се скри? — Започваше да става прекалено напрегнато. Трябваше да направя нещо и взех шишенцето.

— Заради шума.

Започнах да разресвам косата й с боята.

— О, какъв шум?

Тя ме погледна в огледалото.

— Бях в кухнята, но чух ужасен шум от дневната и отидох да погледна.

— И какво видя?

— Татко крещеше на мъжете и те го удряха.

— Видяха ли те?

— Не зная, не влязох в стаята. Исках да повикам мами да помогне на татко.

— И какво направи?

Тя сведе поглед.

— Аз не можех да му помогна, още съм много малка. — Когато отново вдигна очи, видях, че лицето й се е зачервило от срам. Долната й устна започваше да трепери. — Изтичах в скривалището. Исках да ида при мами, но тя беше горе с Аида и татко викаше на мъжете.

— И ти изтича в скривалището?

— Да.

— Там ли остана?

— Да.

— Мами дойде ли да те повика?

— Не. Ти дойде.

— Значи не си видяла мами и Аида?

— Не.

Отново си представих Марша и другото момиче мъртви.

Прегърнах я и тя се разхълца.

— Кели, ти не си можела да помогнеш на татко. Онези мъже са били прекалено големи и силни. Навярно и аз нямаше да мога да му помогна, а аз съм възрастен. Ти не си виновна за нищо. Но татко ти е добре и иска аз да се грижа за теб, докато се оправи съвсем. Мами и Аида трябваше да тръгнат с него. Просто нямаше време да те вземат.

Оставих я малко да си поплаче, после попитах:

— Видя ли някой от мъжете, които ни преследваха днес?

Тя поклати отрицателно глава.

— А онези, които бяха при татко ти, костюми ли носеха?

— Предполагам, но имаха отгоре някакви бояджийски неща.

Досещах се какво има предвид.

— Каквито би носил татко ти, когато боядисва къщата ли? — С жестове се престорих, че навличам работен гащеризон.

Кели кимна.

Досещах се — тези типове бяха добри, бяха играчи. Не бяха рискували хубавите им костюми да се покрият с гадни червени петна.

Попитах я колко са били мъжете и как са изглеждали. Тя се смути и уплаши. Устните й отново затрепериха.

— Може ли скоро да се прибера вкъщи? — Кели се мъчеше да не се разплаче.

— Да, съвсем скоро, съвсем скоро. Когато татко ти се оправи. Дотогава аз ще се грижа за теб. Хайде сега да те нагласим като голямо момиче.

Измих й косата, сресах я и я накарах да облече новите си дрехи. Ако се наложеше да действаме, трябваше да е напълно готова, затова й казах да си сложи всичко друго, освен шапката, дъждобрана и обувките.

Тя се разгледа в огледалото. Новите дрехи й бяха прекалено големи, а косата й… е, момичето изглеждаше смутено в новата си „опаковка“.

Погледахме анимационни филми и Кели накрая заспа. Лежах и зяпах към тавана, премислях възможностите или по-скоро се опитвах да се залъжа, че имам такива.

Мързеливия Пат? Той със сигурност щеше да ми помогне, ако можеше, стига да не се беше превърнал в дрогирано хипи. Но не се сещах за друг начин да се свържа с него, освен чрез ресторанта, в който обикновено беснееше. Според собствените му думи той на практика живееше там. Проблемът бе, че не си спомнях как се казва, а само, че се намира на хълм в края на Джорджтаун.

Ами Юън? Не ставаше, защото все още действаше в Ълстър и нямаше как да установя контакт с него, докато не се върнеше.

Погледнах към Кели. Ето как щеше да живее известно време — винаги облечена и готова да побегне в момента, в който се наложи. Завих я с одеялото.

Събрах всички отпадъци и ги изхвърлих в кошчето, след това проверих дали табелката още е на вратата и дали обувките на Кели са в джобовете й. После се заех с двата пистолета: деветмилиметровия в сакото на Кев и моя „Сиг“ — в дънките ми. Снимката на момичето несъмнено щеше да е във всички утрешни вестници, но поне щяхме да сме готови, ако се разхвърчат лайна. Вече бях определил маршрута си за бягство и нямаше да се поколебая да си проправя път с пистолет.

Извадих новите си дрехи и ги отнесох в банята. Там се обръснах, после се съблякох. Смърдях. Дрехите на Кев бяха омазани и отвътре с кръв. Потта я беше разнесла навсякъде по гърба и раменете на ризата му и по крачолите на дънките му. Всичко отиде в найлоновия чувал за пране, който щях да изхвърля на сутринта. Взех си горещ душ и си измих косата. После се облякох, проверих дали вратата е заключена и си легнах.

Събудих се към пет и трийсет сутринта след ужасен, гаден кошмар.

Отново се замислих за парите. Определено не можех да използвам кредитни карти, защото трябваше да приема, че или са замразени, или щяха да бъдат проследени. Единствената ми възможност бяха пари в брой — сложна работа на Запад в последно време. Ако го откриех, Пат щеше да ме финансира, но знаех, че трябва да се възползвам от цялото време, което имах, за да намеря още пари. Кели спеше дълбоко. Взех електронната карта за ключалката, внимателно затворих вратата зад себе си, проверих табелката и отидох да потърся пожарогасител.