Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Очите ми сигурно изглеждаха така, сякаш бяха включени в електрическата мрежа. Насочваха се навсякъде и събираха колкото могат повече информация в главата ми. Исках да видя имаше ли засада, преди да ме изненадат. Вече бях загазил. Ако се наложеше да действам, не бих се колебал.

Ами ако Кели я нямаше? Щях да телефонирам в полицията и да кажа, че съм видял онова момиче от новините да скита из района. Ако не я бяха взели, надявах се, че полицията ще я намери преди приятелчетата на Лутър. Разбира се, ако вече не я бяха отвлекли. Тогава щеше да започне и истинското преследване на Ник Стоун. Който и да я откриеше, щеше да научи моето име.

Стигнах на двайсетина метра от кашоните и продължавах спокойно да крача. Вече не се оглеждах наоколо, защото това отнемаше време и усилия.

Приближих се до купчината и започнах да размествам кашоните.

— Кели, аз съм! Кели! Нали ти казах, че ще се върна.

Картонът бе подгизнал и се разпадаше в ръцете ми. Когато отместих и последния кашон, видях, че момичето е в почти същото положение, в което го бях оставил — свито на топка върху някаква суха дъска. Мигновено си спомних как изглеждаше, когато я открих в гаража. Сега поне не се олюляваше, запушила ушите си с длани. Беше суха — Торбалан може и да бе влязъл вътре, но не и дъждът.

Изправих я и я наметнах с новия й дъждобран.

— Надявам се, че обичаш розовото — казах. — Взех ти и това. — Сложих шапката на главата й, за да запазя онова, което беше останало от телесната й топлина.

Тя ме прегърна. Не го очаквах и не знаех как да реагирам. Просто продължих да й говоря. Кели се притисна още по-силно към мен.

Наместих й шапката.

— Ето, така ще си суха. А сега трябва да тръгваме и да ти намерим баня и нещо за ядене, нали така?

Хванах торбичките в лявата си ръка и тя се вкопчи в левия ми ръкав. Не ми бе удобно, но дясната ми ръка трябваше да е свободна, за да мога да извадя пистолета си. Ако се наложи.

Автобусът беше препълнен с купувачи с големи пазарски торби. Кели се гушеше в мен на седалката до прозореца. Шапката й изпълняваше предназначението си — косата й не се виждаше и увисналата периферия скриваше лицето й. Чувствах се добре — бях я спасил от Лутър и приятелчетата му. Бях постъпил както трябва.

Пътувахме към Аликзандрия, район, за който знаех, че е на юг от центъра на Вашингтон, но в рамките на града. Отивахме там просто защото така пишеше на табелката на автобуса, който успяхме да вземем.

Всички пътници бяха уморени и мокри. Миришеше на влага. Наведох се и избърсах прозореца с ръкав, но това не помогна много. Затова погледнах към предното стъкло. Чистачките работеха непрекъснато.

Най-важно бе да намерим хотел. Трябваше да го направим в рамките на следващия час, защото колкото по-късно ставаше, толкова по-необичайно щеше да изглежда.

— Ник?

— Да?

— Защо те преследваха онези мъже? Нещо лошо ли си направил?

Усещах, че ме гледа под периферията на шапката си.

— Не зная кои са те, Кели. Просто не зная. — Без да откъсвам очи от почистения участък на предното стъкло, я попитах: — Гладна ли си?

С периферното си зрение забелязах, че шапката й леко се навежда и повдига.

— Потрай още малко. Какво искаш? „Макдоналдс“? „Уендис“?

Тя кимна и на двете ми предложения, после измърмори нещо. Продължавах да гледам през прозореца.

— Какво казваш?

— Мики Дис.

— Мики Дис ли?

— „Макдоналдс“! Май нещо не си в час.

— А, добре. Точно там ще отидем.

Върнах се към мислите си. Отсега нататък можех да използвам само пари в брой. Трябваше да допусна най-лошото — че са ме открили чрез кредитната ми карта. Въпреки това пак щях да се обадя в Лондон. Дълбоко в себе си предполагах, че вече са пуснали досието ми в машината за унищожаване на документи, но какво можех да загубя?

Минахме покрай някакъв хотел, наречен „Роудис ин“. Стори ми се подходящ. Нямах представа къде се намираме, но това нямаше значение, по-късно щях да разбера. Дадох знак на шофьора, че искаме да слезем на следващата спирка.

Когато са го построили през шейсетте, „Роудис ин“ навярно беше изглеждал страхотно. Сега дори тревата навън изглеждаше избледняла и две от неоновите букви върху фасадата премигваха. Страхотно.

Надникнах през вратата към рецепцията. Там стоеше двайсетина годишна жена, която пушеше и гледаше към монтирания на отсрещната стена телевизор. Надявах се само, че не сме се превърнали в главните звезди на новините. В задния офис видях плешив дебел мъж, навярно към края на петдесетте си години, който работеше зад бюрото.