Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Няма представа за посоката — каза човекът при него. — И още нещо: той е въоръжен. Имал е пистолет и освен това е взел оръжието на Лутър… Чакай…

Чух прещракване, после онзи, който бе при Лутър, се включи обратно в мрежата и възбудено заговори:

— Имаме проблем — той е взел радиостанцията! Взел е радиостанцията!

— По дяволите! — обади се шефът. — До всички, прекратете връзката! Незабавно! Край.

Слушалката млъкна. Щяха да се изключат и да наберат нов код. Радиостанцията на Лутър беше безполезна. В момента бих дал всичко, за да науча новия шифър.

Лутър каза, че не е видял обекта, значи го търсеха… Кели, не мен! Лицето ми пламна от гняв. Това бяха убийците на Кев, само те трябваше да са. Преследването нямаше нищо общо със закона — просто тези хора искаха да си довършат работата. Може би смятаха, че Кели ги е видяла.

Вече бях изпил кафето си и сервитьорката отнесе чашата ми. Явиха се хора, които чакаха да освободя масата. Върнах се обратно в тоалетната. Дистанционното управление на телевизора все още бе в джоба ми. Хвърлих го в кошчето за отпадъци заедно с вече безполезната радиостанция.

Ами Кели? Какво щях да постигна, ако се върнех обратно? А ако я бяха открили и очистили, и ме причакваха? Тъкмо така бих постъпил аз. Можех да измисля още безброй причини да не се връщам.

Мамицата му.

Тръгнах обратно към изхода на търговския център. Наляво едва можах да различа покрива на компютърния магазин. Паркингът все още беше пълен, вече валеше по-силно. Вдигнах си яката и погледнах към магистралата. Забелязах кафене, което бе като пустинен остров сред паркинга. Хм, пак беше време за кафе. Огледах пътя напред за някакви следи от новите ми приятели и отново използвах високи автомобили за прикритие.

Занесох си бургера и кафето на маса до прозореца. Не можех да виждам задната част на сградите, но затова пък имах изглед към по-близкия от двата странични пътя, онзи, към който се бях затичал преди да се сблъскам с Лутър. По-добре малко, отколкото нищо. В кафенето имаше детски кът, което беше страхотно прикритие — хлапетата пищяха в басейн с пъстри топки за тенис, докато родителите им си пиеха кафето наоколо точно като мен.

Седях и зяпах дъжда през прозореца. Спомних си времето, когато бях „лошо дете“ и вторият ми баща ме нашляпваше, а после ме затваряше в бараката за през нощта. Ужасявах се от биенето на дъжда по прозрачния пластмасов покрив, седях свит на топка и си мислех, че ако дъждът може да влезе вътре, същото се отнася и за Торбалан. Като войник и агент, по мен бяха стреляли, бяха ме били и затваряли. Винаги съм се плашил, но не толкова, колкото в детството си. Помислих си за Кели, изоставена в импровизираното й скривалище, докато дъждът удряше по картона над нея. После изхвърлих тези мисли от главата си. Щеше да го преживее. Не можех да й позволя точно сега да ангажира ума ми.

Продължавах да зяпам през прозореца. Иззад търговския център на страничния път излезе бял „Тоуръс“, спря на разклона и после се вля в трафика. Като че ли вътре имаше четирима души, всичките в костюми, но поради силния дъжд не можех да съм сигурен. Фактът, че са четирима по всяка вероятност означаваше, че се изнасят: ако отиваха да закарат Лутър в болница, щяха да са най-много трима, един зад волана и още един, който да се грижи за пострадалия. Другите щяха да останат. В ума ми постепенно се оформи решение.

Трябваше да променя външния си вид, при това евтино. Имах около петстотин долара и щях да се нуждая и от последния цент.

Допих си кафето и се върнах на прелеза. Там намерих магазин за дрехи, от който си купих тънък памучен дъждобран, сгъващ се до големината на носна кърпичка. Взех си и бейзболна шапка, от онези, дето е модерно да се носят наопаки, така че козирката да виси над тила ти.

После отидох в магазин за очила и се снабдих с чифт огледални, с дебели рамки. Очилата лесно променят формата на лицето. Винаги, когато по време на някаква акция се е налагало да променям вида си, новата прическа и очилата са ми били достатъчни.

Върнах се в тоалетната, за да се приготвя. Разпрах със зъби вътрешността на джоба на дъждобрана. Бях напъхал новия си пистолет отпред в дънките. Пълнителите бяха в джобовете ми. Ако започнеха да хвърчат лайна, можех да извадя оръжието и да стрелям направо през плата.

Исках да използвам последните четирийсетина минути дневна светлина, за да разузная района зад търговския център. Изтеглянето на онези четиримата можеше да е капан — трябваше да съм сигурен, че никой не ме очаква в засада. Канех се да направя пълна обиколка от триста и шейсет градуса около района, но преди това исках да мина покрай хотела, за да се уверя, че навън вече няма полицейски коли. Ако Лутър и приятелчетата му преследваха заподозрян в убийство, полицията вече трябваше да е тук, да снема отпечатъци и да събира свидетелски показания.