Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Просто ме почакай тук, Кели. — Посочих към стената на хотела под площадката на горния етаж, която играеше ролята на веранда.

На нея не й хареса.

— Няма да се бавя много — прибавих аз и заднешком се насочих към, вратата. — Просто ме почакай тук, веднага се връщам. — Вече бях стигнал до входа. Вдигнах показалец към нея, сякаш дресирах кученце. — Стой тук, нали така?

Жената на рецепцията носеше дънки, тениска и имаше най-русата коса, която бях виждал, освен корените. Тя извърна очи от телевизора и попита на автопилот:

— Здравейте, с какво мога да ви помогна?

— Трябва ми стая за три–четири нощи.

— За колко души?

— Двама възрастни и едно дете.

— Разбира се, един момент. — И тя прокара показалец по регистъра.

По телевизията точно сега предаваха новини. Обърнах се и се заслушах, но нямаше нищо за убийствата. Може би вече не бяха актуални. Поне така се надявах.

— Бихте ли ми дали кредитната си карта?

Сбърчих лице.

— Вижте, това е проблем. Пристигнахме на почивка и ни откраднаха багажа. Ходихме в полицията и очаквам да получа нови карти, но в момента разполагам само с пари в брой. Разбирам, че трябва да регистрирате картите ни, но какво ще кажете да ви платя предварително, а вие да изключите телефона в стаята?

Тя понечи да кимне с глава, но лицето й далеч не изразяваше съчувствие.

— Наистина сме в много неприятно положение. — Играех ролята на мокрия и разтревожен англичанин в чужбина. — Утре ще отидем до британското консулство и ще си оправим паспортите. — Извадих няколко банкноти.

Трябваше й известно време, за да смели всичко това.

— Много съжалявам за случилото се. — Тя замълча за малко. — Ще повикам управителя.

Жената влезе в офиса и се заприказва с плешивия тип на бюрото. Останах с впечатлението, че й е баща. По гърба ми се стече капка пот. Ако ни откажеха стая, бяхме на километри от следващия мотел и щеше да се наложи да викаме такси, а това означаваше да привлечем повече внимание.

„Побързай!“ Обърнах се и погледнах навън, но не успях да видя Кели. Мамка му, надявах се, че господин Честен гражданин няма да влети вътре и да попита кой е оставил малкото момиченце само на дъжда. Бързо отидох до вратата и си показах главата навън. Кели все още стоеше там, където й бях наредил.

Върнах се на рецепцията точно когато таткото излизаше от офиса. Момичето разговаряше по телефона и приемаше някаква поръчка.

— Проверявах дали не са ни запречили колата — ухилих се аз.

— Чух, че имате неприятности? — На лицето на таткото се изписа разсеяна усмивка. Всичко бе наред.

— Да — въздъхнах аз, — ходихме в полицията и се свързахме с компаниите за кредитните ни карти. Просто чакаме нещата да се разрешат. Дотогава имам само пари в брой. Ще платя предварително за следващите три дни.

— Няма проблем.

Бях сигурен в това. Нямаше начин парите ни да намерят място в счетоводните книги. Някои наричат такива хора „бял боклук“, а Кев ги определяше като „деца на царевицата“ — може и да им трябваше малко време, за да загреят, но печалбата си е печалба на всички езици.

Той се усмихна.

— Няма да ви изключваме телефона.

Изиграх ролята на благодарния англичанин и се регистрирах, после двамата с Кели спокойно изкачихме двата етажа по бетонното стълбище.

Пред стаята момичето се поколеба, после ме погледна и каза:

— Ник, искам да видя мами. Кога ще се върна вкъщи?

„Мамка му, не пак това! Повече от всичко ми се иска да можеш да видиш мами!“

— Скоро, Кели — отвърнах аз. — След малко ще ти донеса нещо за ядене, става ли?

— Става.

Легнах на леглото и се замислих как да действам нататък.

— Ник?

— Да? — Продължих да зяпам към тавана.

— Може ли погледам телевизия?

Слава Богу.

Взех дистанционното и бързо запревключвах каналите, като внимавах да не попадна на новини. Накрая намерих детската програма.

Вече бях взел решение.

— Сега ще изляза да купя нещо за ядене — казах аз, а мислите ми се въртяха около единствената възможност, която имахме. — Ти стой тук, точно като по-рано. Ще сложа на вратата табелката „Не пречете“. Няма да отваряш на никого. Разбираш ли?

Тя кимна.

Телефонната кабина се намираше до корейски магазин за хранителни стоки. Все още ръмеше. Докато пресичах пътя, чувах свистенето на автомобилни гуми по мокрия асфалт.

Пуснах две монети и набрах номера.

— Добър вечер. Британското посолство. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да разговарям с военния аташе, моля.