Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Мога ли да попитам кой го търси?

— Казвам се Стамфърд. — Мамка му, нямах какво да губя.

— Благодаря ви. Един момент, моля.

Почти незабавно се разнесе делови глас:

— Стамфърд?

— Да.

— Почакайте.

Последва продължителен непрекъснат сигнал и вече започвах да си мисля, че пак са ме отрязали. Трийсет секунди по-късно чух гласа на Симъндс — очевидно ме бяха свързали с Лондон. Невъзмутим както винаги, той изрече:

— Изглежда имаш проблем.

— „Проблем“ не е точната дума.

Завоалирано му обясних всичко, случило се след последното ми обаждане.

Симъндс ме изслуша, без да ме прекъсва, после каза:

— Не мога да направя много. Разбираш положението, в което се намирам, нали? — Съзнавах, че е вбесен заради опита ми да ги шантажирам. — Беше ти наредено незабавно да се върнеш. Ти не се подчини на заповедта. Не е трябвало да ходиш при него, знаеш го. — Той продължаваше да се държи невъзмутимо, но усещах, че вътрешно кипи.

Представях си го със смачканата риза и размъкнатите панталони, седнал зад бюрото със снимката на семейството му и купчина още топли факсове от Вашингтон, за които трябваше да се погрижи.

— Това е нищо в сравнение с положението, в което мога да те поставя — отвърнах аз. — Тук имам някои неща, които ще направят така, че изобщо да не приличате на британци. И ще ги предам на всеки, който поиска. Не блъфирам. Трябва ми помощ, за да се измъкна от тези лайна, при това незабавно.

Последва пауза — търпеливият родител чакаше избликът на детето му да премине.

— Страхувам се, че положението ти е много деликатно — накрая произнесе той. — Не мога да направя нищо, освен ако не притежаваш някакво доказателство, че не си замесен. Предлагам да положиш всички усилия, за да откриеш какво се е случило и защо, после ще поговорим и навярно ще съм в състояние да ти помогна. Как ти звучи това? Можеш да продължаваш със заплахите си, но не ти го препоръчвам.

Усещах, че ръката му се стяга около топките ми. Независимо дали приемеха блъфа ми, щях да прекарам остатъка от живота си в постоянно бягство. Фирмата не обича да я заплашват.

— Всъщност, нямам избор, нали?

— Радвам се, че виждаш нещата така. Съобщи ми какво си открил.

Телефонът млъкна.

Когато влязох в магазина, мислите ми препускаха. Купих шишенце боя за коса и машинка за подстригване. Взех и пълен комплект за баня и бръснене — не можехме да си позволим да изглеждаме като някакви дрипльовци. После допълних кошницата с бутилки кока–кола от фризера, ябълки и бонбони.

Не успях да намеря „Макдоналдс“ и в крайна сметка се задоволих с „Бъргър Кинг“. Купих две готови порции и се върнах в хотела.

Почуках на вратата и я отключих.

— Познай какво имаме? Бургери, пържени картофки, сладкиш с ябълки, горещ шоколад…

До прозореца имаше кръгла масичка. Със замах оставих бургерите на масата, като ловец, завърнал се от лов. Разкъсах опаковките и направих импровизирана покривка, извадих картофките, отворих кутийката със сос и двамата се нахвърлихме на храната. Кели умираше от глад.

Изчаках докато натъпче устата си с бургер.

— Виж, Кели, нали знаеш, че големите момичета постоянно си боядисват косата, подстригват се и изобщо такива неща? Мислех си, че можеш да опиташ.

Тя не изглеждаше очарована.

— Какво ти харесва — тъмнокестеняво?

Момичето сви рамене.

Исках да свършим с това преди тя да осъзнае какво точно става. В момента, в който Кели изяде ябълковия си сладкиш, аз я отведох в банята и я накарах да си съблече ризата и фланелката. Проверих температурата на водата и я наведох над ваната, бързо намокрих косата й, после я подсуших и сресах. Пуснах машинката за подстригване в действие, но не бях съвсем сигурен какво правя. Разбрах, че всъщност е за брада и когато свърших, косата й изглеждаше отвратително. Колкото повече се опитвах да я оформя, толкова по-къса ставаше.

Докато проучвах шишенцето с боя и се опитвах да прочета инструкциите, тя ме повика.

— Ник?

Все още четях етикета и се надявах, че няма да превърна косата й в червеникаво стърнище.

— Какво?

— Познаваш ли мъжете, които те преследваха?

Аз бях онзи, който трябваше да задава въпросите.

— Не, не ги познавам, Кели, но ще разбера. — Замислих се за това и оставих боята. Стоях до нея и двамата се гледахме един друг в огледалото. Сега очите й не бяха толкова зачервени. Това само правеше моите да изглеждат още по-тъмни и уморени. Погледах я още малко и накрая попитах: — Кели, защо се свря в скривалището?