Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Дегизирах се и погледнах в огледалото, за да видя най-модерното конте във Вашингтон — е, почти. Завъртях шапката с козирката напред и излязох навън. Минах право през паркинга, пресякох магистралата на кръстовището и се насочих към „Бест Уестърн“. Там всичко изглеждаше напълно нормално и наоколо нямаше полицейски коли.

Докато се връщах, си мислех за състоянието, в което намерих Кев, Марша и Аида. Защо ги бяха насекли на парчета? Лутър и приятелчетата му не бяха наркомани, а професионалисти — не биха направили нищо без съответната причина. Сигурно бяха искали убийството да изглежда свързано с наркотици, за да си прикрият задниците. Като се имаше предвид броят на покушенията срещу Кев в миналото, съвсем логично бе полицията да предположи, че някой от скапаняците най-после е успял и че извършителите са избили цялото семейство като предупреждение за другите. Но бях убеден, че причината не е такава. Бяха убили Марша, защото са допуснали, че Кев й е разказал всичко, което е знаел, а Аида — защото не са искали свидетели. Кели дължеше живота си единствено на факта, че не са я видели. Навярно едва след новините онези типове бяха разбрали, че не са си довършили работата и че в крайна сметка са оставили свидетел.

Начинът, по който бяха накълцали Аида, ми напомни за американската програма „Сърца и умове“ във Виетнам. В едно село имунизирали децата срещу дребна шарка. Седмица по-късно пристигнали части на северновиетнамската армия и отсекли по една ръка на всяко дете. И това беше подействало: за тях повече нямаше да има програма „Сърца и умове“. Понякога целта оправдава средствата.

Часът пик беше в разгара си и скоро щеше да мръкне. Магазините все още бяха отворени и наоколо бе тъпкано с хора. Това ме уреждаше — така бях просто един от тълпата.

Вървях с приведена глава срещу дъжда. Стигнах до паркинга на кафенето. Този път бях по-близо до оградата. Избърсах си очилата и се загледах към задната част на търговския център.

Разнесе се високо свистене на спирачки — някакъв камион се приближаваше назад, към една от товарните площадки. Други три вече бяха паркирани до колата, където бях се сблъскал с Лутър. Но точно както при хотела, и тук нямаше и следа от полицаи, оглеждащи местопрестъплението. Може би не им харесваше времето.

Бяха осветени само площадките, които се използваха. Купчината кашони, сред която бях скрил Кели, почти изцяло попадаше в сянка. Един от кашоните бе пълен със стари железа, от които бях взел лоста, за да ударя Лутър. Въпреки разстоянието можех да чуя силно тракане и дрънчене. Кели сто процента се беше вдървила там долу.

Докато гледах напред и се чудех накъде да тръгна, видях, че на магистралата спира автобус, качва пътници и отново потегля. Може би това бе нашето спасение.

Но ако бяха открили Кели и ме очакваха в засада, накъде щях да побягна? Трябваше да измисля друг маршрут. Кражбата на автомобил не е подходяща за гъсто застроен район — привлича прекалено много внимание. По-добре беше да използвам тълпите. Избрах три възможни пътя.

Колкото повече се мотаех наоколо, толкова по-голяма вероятност имаше да ме забележат, затова реших да изчезна за малко от района. Продължих към магазините. Мислех си да купя нещо за Кели, защото и тя вече се нуждаеше от промяна на външността — бяха я показали по новините.

Спрях се на една прекрасна широкопола шапка. Исках да скрия косата и лицето й, доколкото е възможно. Взех й също леко подплатен дълъг розов дъждобран, за да покрия онези нейни мършави крака, както и дрехи за деветгодишно дете, понеже беше височка за възрастта си. След кратко колебание купих за себе си нови дънки и тениска.

С купчина найлонови торбички се върнах по същия път покрай оградата. Докато се отдалечавах от магазините, светлините им се отразяваха по мокрия асфалт на паркинга. Колите се движеха по магистралата бавно и чистачките им работеха с пълна скорост.

Стигнах до оградата и погледнах наляво. Нямаше никаква промяна.

Продължих нататък. Когато се изравних с магазините, страничният път започна да се издига, за да ме посрещне. Оградата свърши. Завих наляво по хлъзгавата трева и излязох на улицата, която водеше обратно към магазините. Отново тръгнах покрай оградата и се спуснах към пустеещия участък.

Дъждът беше превърнал праха в кал. Сега оградата бе от лявата ми страна, а товарните площадки — от дясната. Продължих да вървя, като се борех с изкушението да се затичам към Кели, да я грабна и да се разкарам от тук. Точно така се залавят или убиват хора.