Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Трябваше моментално да взема решение. Насочих се към купчина чували с боклук и кашони.

Свалих Кели от гърба си и я наместих по средата на камарата, после нахвърлях кашони отгоре й и разместих други — така, че да запълнят празнините отстрани.

Тя ме погледна и отново се разплака.

— Дисниленд, Кели! Дисниленд! — казах аз и хвърлих още два кашона отгоре. — Ще се върна, обещавам.

Докато тичах, погледнах към контейнера до оградата. Беше огромен и висок колкото камион. Без двайсетте килограма на гърба си аз направо летях. Най-после бях овладял положението. Чувствах се така, сякаш са свалили от краката ми пранги.

Тичах като луд, като се криех зад кашоните и другите боклуци. Внезапно забелязах, че от една от товарните площадки стърчи багажник на автомобил. Бе модел от средата на осемдесетте, а не някоя от колите, които ме преследваха. Щях да проверя дали ключът не е оставен вътре и ако нямах късмет, щях да пресека откритото пространство до контейнера.

До съседна товарна площадка беше паркиран камион. Затичах се покрай него. От другата страна яко пердашеше някакъв тип. Само след миг двамата жестоко си блъснахме главите и паднахме на земята.

— Мамка му! — Погледнах към него със замъглени очи. Носеше костюм. Не можех да рискувам. Успях да се изправя на крака, хвърлих се отгоре му и го блъснах към колата.

Той се опита да се вкопчи в мен. Докато лицето ми се притискаше към него, усетих, че тялото му е твърдо. Беше екипиран с бронирана жилетка.

Заковах го до колата, отстъпих крачка назад и извадих оръжието си. С палеца си включих лазерния мерник.

После, замаян, се отпуснах на колене. Пред очите ми плуваха звезди и ми се виеше свят. Той навярно се намираше в същото състояние. Гледаше ме объркано, но се опитваше да вземе решение. Насочих лазера към лицето му.

— Не го прави — казах аз. — Не си жертвай живота за такова нещо, не си струва. Ръцете горе — веднага!

Докато вдигаше ръце, видях, че носи венчална халка.

— Помисли за семейството си. Не си струва да умреш за такова нещо. Първо, всички вие грешите, не съм аз. Второ, ще те убия. Сложи си ръцете на тила.

Мозъкът ми се проясняваше. Какво щях да правя сега, мамка му? Колите им скоро щяха да са тук.

— Застани на колене — продължих аз. — Обърни се надясно и мини зад автомобила.

Изправих се и залитнах след него. Очите ми още смъдяха, сякаш са ме напръскали със сълзотворен газ.

Намирахме се между товарната площадка и колата. Той разбираше положението и се надявах, че мисли за жена си и децата си. Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, приближих се до него и бързо забих дулото под мишницата му, като го извих в плата на сакото му. Усетих, че тялото му се напряга и мъжът тихо изпъшка.

— Сега ще ти обясня нещата — казах аз. — Този пистолет е увит в дрехите ти. Пръстът ми е на спусъка и предпазителят е вдигнат. Ако ми извъртиш някой номер, ще се самоубиеш. Разбираш ли?

Той не реагира.

— Хайде, не е толкова сложно — продължих аз. — Разбираш ли ме?

— Да.

— Сложи си ръцете на тила.

С дясната си ръка извадих пистолета му. Моят имаше само един пълнител. Той носеше „Сиг“ четирийсет и пети калибър в плосък кобур отдясно на кръста и три пълнителя на колана си. „Сиг“-ът е оръжие, одобрено за носене във ФБР.

Мъжът беше около трийсет и пет годишен и като че ли направо излизаше от книгите: рус, със слънчев загар, приятна външност и квадратна челюст. Миришеше на бебешки лосион. Това момче се грижеше за кожата си. Или може би имаше бебе. На кой обаче му пукаше? Ако помръднеше, щях да стрелям.

Зад ухото му видях бяла жица, свързана със слушалка.

— Кой си ти? — попитах аз. Не че имаше значение дали е от ФБР или цивилно ченге.

Никакъв отговор.

— Виж, каквото и да си мислиш, аз не съм убил онова семейство. Не съм. Разбираш ли?

Нищо. Знаех, че няма да го накарам да проговори. Нямах и време да се опитвам.

Взех радиостанцията и парите от портфейла му. После, без да отдръпвам пистолета от него, високо прошепнах през рамо:

— Стой където си, Кели! Не се страхувай, идвам! — Стиснах го още по-силно. — Кели, ще тръгнем след малко! — Ако си помислеха, че момичето все още е с мен, когато побегнех, може би нямаше да го търсят тук.

Завъртях се обратно към него и казах:

— Сега ще извадя пистолета. Недей да ми въртиш номера — не си струва. — Бавно освободих оръжието от сакото му, като внимавах да е готово за стрелба във всеки момент. Стоях зад него, насочил мерника към главата му. Той го знаеше.