Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

През буренаците се виждаше пътека, която стигаше до липсващ участък от оградата. Може би служителите от хотела или офисите минаваха от там за по-напряко.

Кели щеше да ми пречи, ако се наложеше да тичам по-бързо, затова я прехвърлих на гръб и сключих ръце под дупето й. Слязох по стълбите, спрях и се заслушах. Все още не се чуваха викове или разбиване на врата. Искаше ми се просто да се затичам към пролуката в оградата, но трябваше да действам според правилата.

Все още с Кели на гръб, без да си правя труда да й обяснявам какво става, аз застанах на четири крака. Снижих се до трийсетина сантиметра над земята и бавно подадох глава иззад ъгъла. Имаше вероятност да променя маршрута в зависимост от обстановката.

Сега двата автомобила бяха паркирани под стълбите, до автомата за кола. Скапаняците очевидно бяха горе. Не знаех колко са.

Разбрах, че от там не са в състояние да наблюдават по-голямата част от пустеещия участък. Затичах се. Валеше слаб, но упорит дъжд и земята беше кална. Очевидно районът бе грижливо поддържан и само на отделни места се виждаха пръснати хартии, стари кутии от безалкохолни и опаковки от бургери. Продължавах да се приближавам към дупката в оградата.

Кели ме забавяше — започнах да правя къси, бързи крачки, без да прегъвам много крака в коленете, а само колкото да поемам тежестта й. Бях се навел напред, сякаш прегръщах мешка. Когато се блъскаше в гърба ми, момичето неволно изпъшкваше.

Стигнахме до пролуката в оградата. Чух свистене на автомобилни спирачки. Не си направих труда да се оглеждам, просто ускорих крачка.

Щом излязохме през оградата, се изправихме пред гърба на офис сградите. Не можех да видя уличката, по която бяхме минали по-рано. Завих наляво и започнах да търся изход към магистралата. Все някъде трябваше да има такъв.

Вече излязох на асфалт и можех да набера нормална скорост, но Кели започна да се изплъзва надолу.

— Дръж се! — извиках аз и усетих, че ръцете й се напрягат. — По-здраво, Кели, по-здраво!

Не се получаваше. С лявата си ръка я хванах за китките и ги смъкнах надолу, към корема ми. Сега вече беше добре и можех да използвам дясната си ръка, за да се изпомпя напред. Основната ми цел бе да се отдалеча на прилично разстояние. Скоро полицията щеше да се втурне по петите ни. Трябваше да открия онази проклета уличка!

Странно е, когато преследват неопитен човек. Той подсъзнателно се опитва да увеличи максимално дистанцията между себе си и преследвачите и независимо дали се намира в град или на полето, жертвата си мисли, че това означава да се движи по права линия. Всъщност, трябва да правиш колкото можеш повече завои, особено ако си в град. Ако стигнеш пък до кръстовище, ще затрудниш допълнително преследвачите: те трябва да покрият по-голям участък и да се разделят. Заекът в полето не бяга по права линия. Той прави дълги скокове и постоянно променя посоката — преследвачите тъкмо са набрали инерция, и внезапно трябва да завият, което означава забавяне. Сега аз щях да съм заекът. Веднага щом стигнех до края на уличката, щях да свия вляво или вдясно, дори още не знаех накъде, и да препускам с всички сили, докато ми се открие друга възможност.

Открих уличката. Нямаше време да мисля дали това е правилното решение. Чувах зад себе си викове, може би на 100–150 метра. Но не бяха насочени към мен. Преследвачите ми бяха прекалено опитни и знаеха, че няма да постигнат нищо с това. Чух рев на автомобили. Опитваха се да ми пресекат пътя. Продължавах да тичам.

Вече бях останал без дъх и на гърба ми висеше седемгодишно дете. Устата ми бе пресъхнала и целият плувах в пот. Главата на Кели се блъскаше в тила ми и аз я притисках толкова силно, че брадичката й се забиваше в шията ми. Започваше да я боли и тя отчаяно се разплака.

— Спри, спри, Ник!

Не й обърнах внимание. Стигнах до края на уличката и попаднах в съвсем нов свят.

Пред мен имаше тесен път, който минаваше по дължината на офис сградите. От отсрещната му страна тревист склон се спускаше надолу, към магистралата. Оттатък бяха паркингите и търговският център. Шумът на уличното движение заглушаваше виковете на Кели. Въпреки мократа настилка, автомобилите летяха с висока скорост в двете посоки. Повечето караха на къси светлини и чистачките им работеха само от време на време. Спрях.

Сигурно изглеждахме страхотно — мъж с босо дете на гърба, задъхан надолу по склона. Прескочих парапета покрай магистралата и започнахме да си играем на гоненица с автомобилите. Те надуваха клаксони или рязко завиваха, за да ни избегнат. Не обръщах внимание на когото и да е, даже на онези, които ни спасяваха живота, като набиваха спирачки. Просто продължавах да тичам.