Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Ти си събуй дънките — казах аз. Кели беше едва седемгодишна, но се чувствах неловко да й събувам панталона. — Хайде, разкопчай се. — Накрая трябваше да го направя аз. Тя блуждаеше някъде надалеч. — Има адски много сапун и шампоан. Искаш ли да ти помогна да си измиеш косата?

Кели седеше неподвижно във водата. Подадох й сапуна, но тя само го погледна.

Наближаваше време отново да телефонирам в Лондон. Поне нямаше да се налага да излизам навън — тя нямаше да ме чуе от банята. За всеки случай оставих телевизора включен.

Даваха някакъв странен анимационен филм за четири получовеци, полуакули. „Уличните акули“. Набрах Лондон.

Незабавно чух:

— Идентификационният ви номер, моля?

Дадох го. Жената продължи:

— Един момент.

Няколко секунди по-късно телефонът замлъкна.

Странно. Набрах отново, дадох номера си и връзката отново прекъсна.

Какво ставаше, мамка му? Опитах се да се успокоя, да си внуша, че е случайно. Но всъщност знаех истината — беше нарочно. Или нещо не бе наред с телефонната линия. Нямаше смисъл да се чудя. Трябваше да действам.

Върнах се в банята.

— Телефонът не работи — започнах аз. — Само ще прескоча до онзи на улицата. Трябва ли ни нещо от магазините? Знаеш ли какво, по-късно ще излезем заедно.

Тя не откъсваше поглед от плочките на отсрещната стена.

Извадих я от ваната и я увих с хавлия.

— Вече си голямо момиче. Можеш сама да се избършеш. — Взех от тоалетния несесер четка за коса и завлякох Кели обратно в стаята. — После се среши и се погрижи да си суха и облечена, когато се върна. Можем да идем някъде. Не отваряй вратата на никого, става ли?

Отговор нямаше. Изключих телефона и излязох.

Докато вървях към паркинга, започнах да се безпокоя. Не бях направил никакъв гаф, тогава защо ме отрязваха? Нима Фирмата щеше да ме прекара? Прехвърлих наум всички възможности. Да не си мислеха, че съм ги убил аз? Може би се готвеха да отричат всичко?

Стигнах до телефона и набрах номера. Същата история. Бавно оставих слушалката. Излязох и седнах на ниска стена, която представляваше част от входа към хотела. Трябваше да обмисля нещата. Не ми трябваше много време, за да реша, че ми остава една–единствена възможност и че това е да телефонирам в посолството. Щях да наруша всички установени правила. Даже нямаше да си направя труда да изпълня протокола. Набрах телефонни услуги и получих номера. Свързах се незабавно.

— Здравейте, тук е посолството на Великобритания. С какво мога да ви помогна?

— Искам да разговарям с ОССО.

— Моля?

— Офицер за свръзка, специални операции.

— Съжалявам, нямаме такъв телефон.

— Свържете се с военния аташе и му кажете, че някой търси ОССО. Много е важно. Трябва спешно да разговарям с него.

— Почакайте малко. — Жената се изключи и на нейно място се разнесе музика, изпълнявана от струнен квартет. Слушах и чаках, докато кредитите на телефонната ми карта се изчерпваха.

Включи се друга жена.

— С какво мога да ви помогна?

— Искам да разговарям с ОССО.

— Съжалявам, нямаме такъв служител.

— Тогава ме свържете с военния аташе.

— Съжалявам, военният аташе не е тук. Мога ли да ви помогна с нещо? Бихте ли желали да ми оставите името си и телефон за връзка?

— Слушайте ме внимателно. Настоятелно ви моля да предадете на ОССО или на военния аташе следното съобщение: опитах се да се свържа с идентификационния си номер — той е 2422, и бях отрязан. В момента съм в адски сложно положение и се нуждая от помощ. Кажете на ОССО или на аташето, че ако не се свържа с Лондон, ще разкрия цялото си осигурително покритие. Ще телефонирам отново след три часа.

— Извинете, бихте ли повторили всичко това? — каза жената.

— Не, нали записвате, който трябва, ще разбере съобщението. Трябва само да го предадете на военния аташе или ОССО, не ми пука на кой от двамата. И им обяснете, че след три часа ще позвъня в Лондон.

Затворих слушалката. О, щяха да предадат съобщението, и още как. Имаше вероятност дори да са ме слушали, докато говоря.

Някои от операциите, в които бях участвал, бяха толкова мръсни, че никой не искаше да ги разкрият. Но това беше нож с две остриета: можеха да жертват някой като мен, ако нещата не тръгнат на добре. Винаги съм действал на принципа, че ако участваш в нелегални операции на разузнавателните служби и не си се приготвил за деня, в който биха могли да те прекарат, тогава си заслужил всичко, което получиш. Шефовете знаеха, че агентите имат осигурителни покрития, но всички го отричаха — и самите агенти, и СРС. Винаги съм бил сигурен, че СРС полага също толкова много усилия да открие какви уличаващи материали крием, колкото и за самите операции.