Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Всичко е наред, Кели. — Опитах се да я погаля по косата.

Тя рязко отдръпна глава.

Мамка му, просто трябваше да я оставя на мира и с малко късмет щях да се избавя от нея, преди да е станало прекалено късно.

Насочих мислите си към Кев. Беше ми казал, че има някаква информация за „приятелите ми оттатък океана“. Можеше ли да са го убили от ВИРА? Но защо, по дяволите? Нямаше никаква вероятност да забъркат такава каша, не и в Америка. Бяха прекалено опитни, за да захапят ръката, която ги хранеше.

Имаше и други странни неща. Защо не бяха останали никакви следи от борба? И Марша, и Кев знаеха къде са оръжията. Защо не ги бяха използвали? Защо входната врата беше отворена? Никой не можеше просто така да се отбие от улицата и да влезе в дома на Кев — той трябваше да бъде поканен.

Усетих, че се изпълвам с ярост. Ако семейството бе загинало в автомобилна катастрофа, в това нямаше да има нищо необичайно. Ако убийците бяха влезли и ги бяха застреляли, щях да се разстроя, но в крайна сметка, щом живееш под постоянно надвисналия меч, трябва да си готов да умреш от него. Но не по този начин. Бяха ги очистили поради причина, която не можех да си представя.

Насилих се да мисля рационално. Нямаше начин да телефонирам в полицията и да им изложа версията си. Макар че операцията ми беше прекратена, аз продължавах да действам в чужда държава без нейно съгласие. Не можех да допусна да ме заловят. Щяха да приемат действията ми като акт на предателство и това щеше да породи недоверие между двете секретни организации. СРС нямаше да застане зад мен — това би довело до преустановяване на всякакви нелегални операции. Бях съвсем сам.

Като гледах към спътничката си, все по-ясно осъзнавах, че имам проблем. На път за „Тайсънс Корнър“ се сетих какво трябва да направя. Отляво видях хотел на „Бест Уестърн“, а отдясно — търговски център. Налагаше се да се освободя от колата, защото ако я бяха видели, щяха да направят връзката между мен и къщата. Трябваше да я оставя на място, което не беше уединено, някъде без видеокамери. Освен търговския център с огромните му паркинги, тук имаше ресторант за бургери със собствени места за паркиране.

През деня няма никакъв проблем да изоставиш автомобил на паркинг пред стотици други. През нощта обаче той може да остане сам, ще изпъква и непременно ще бъде проверен от полицейски патрули. Нуждаех се от място, което да е адски оживено и денем, и нощем. Многоетажните паркинги отпадаха, защото в девет от всеки десет случая на влизане регистрационният номер и шофьорът се записват на камера. Полицейски камери има и на всяко по-голямо кръстовище, както и покрай повечето магистрали. Ако бяха забелязали колата ми пред дома на Кев, първо щяха да проверят записите и снимките от паркингите.

— Искаш ли да си вземем по един бургер и да изпием по един шейк? — предложих аз. — Обичаш ли млечен шейк? Знаеш ли какво, ще паркирам тук и дори можем да идем на пазар.

Не ставаше и да паркирам пред ресторанта, да изляза и после да извървя неколкостотинте метра до търговския център — това не е нормално поведение. Хората можеха да го забележат и по-късно да съобщят. Затова исках да съм сигурен, че двамата с детето изглеждаме колкото може по-нормално.

— Ягодов или ванилов — какъв искаш?

Никакъв отговор.

— Шоколадов? Давай, аз ще си взема шоколадов.

Нищо.

Паркирах. Мястото беше доста оживено. Хванах брадичката й и нежно обърнах лицето й, така, че да погледне към широката ми усмивка.

— Млечен шейк?

Главата й леко помръдна или може би кимна. Поне реагираше.

Продължих със същите глупости:

— Тогава просто поседи тук. Ще изляза, ще заключа колата и ще ида да донеса шейковете. А после ще отидем в търговския център. Какво ще кажеш?

Тя се извърна настрани.

Продължих да се държа така, все едно, че ми бе отговорила положително. Излязох навън и я заключих в автомобила. Пистолетът продължаваше да е в дънките ми, скрит под сакото на Кев.

Влязох в ресторанта, взех два млечни шейка с различна есенция и се върнах право при колата.

— Ето, шоколадов или ванилов?

Ръцете й не помръдваха.

— Тогава аз ще взема този с ванилията — зная, че обичаш шоколадов.

Поставих шейка в скута й. Беше прекалено студен за краката й и веднага щом Кели го взе, аз продължих:

— Хайде, да вървим на пазар. Можеш да го ядеш по пътя.

Измъкнах я навън, затворих вратата и я заключих. Не направих нищо за отпечатъците ни — колкото и да се опитвах, никога не бих успял да изтрия всички. Тогава какъв смисъл имаше изобщо да си правя труда? Отворих багажника, извадих чантата с нещата, които бях купил в Шанън, и хвърлих вътре кашончето с окървавените дрехи.