Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Нещо си се пораздърпала — казах аз. — Хайде, да вървим да се пооправим, става ли? — Хванах я за ръка и нежно я изведох в гаража.

Носеше дънки, дънкова риза, маратонки и синьо найлоново яке. Косата й бе права и стигаше точно над раменете й, малко по-къса, отколкото си я спомнях. Беше доста слабичка за седемгодишно момиче, с дълги, мършави крака. Вдигнах я на ръце и силно я притиснах към себе си, докато я носех към кухнята. Добре, че бях затворил другите врати, така че нямаше да види баща си.

Постави я да седне на стола до масата.

— Мама и татко казаха, че няма да ги има известно време, но ме помолиха да се грижа за теб, докато се върнат. Става ли?

Тя трепереше толкова силно, че не бях сигурен дали главата й кима, или се тресе.

Отидох при хладилника и го отворих с надеждата да открия някаква храна. Видях две големи, полуизядени шоколадови великденски яйца.

— Ммм, искаш ли малко шоколад?

Отношенията ми с Кели бяха чудесни. Мислех я за страхотно хлапе, при това не само защото е дъщеря на мой приятел. Усмихнах й се топло, но тя гледаше надолу към масата.

Отчупих няколко парчета и ги поставих в една от чиниите, които Кели и Аида навярно бяха подреждали за днес. После изключих радиото — достатъчно се бях наслушал на софт рок за днес.

Когато отново я погледнах, внезапно осъзнах, че съм се прецакал. Какво щях да правя с нея? Не можех просто да я оставя тук — всички членове на семейството й лежаха мъртви из цялата къща. Но по-важното бе, че тя ме познаваше. Когато пристигнеше полицията, Кели можеше да изтърси: „Тук беше Ник Стоун“. И скоро щяха да открият, че Ник Стоун е колега на татко й и че къщата е пълна със снимки, на които присъствам аз. А ако арестуваха ухиленото пиянде от сцените с градински купони, щяха да открият, че, кой знае защо, това изобщо не е Ник Стоун, а момченцето на г–жа Стамфърд. Както се казваше, беше време за бързо измъкване.

Сакото на Кев висеше на един от столовете.

— Хайде да те загърнем в дрешката на татко ти — предложих аз, — за да ти е приятно и топло. — Поне щеше да запази нещо от баща си. Ако имах късмет, това щеше да я ободри.

В отговор получих само тихо изхленчване. Очевидно тя бе почти парализирана от шок, макар че сега завъртя глава, за да ме погледне. Обикновено в такива моменти я оставях на Марша, защото детският ум винаги е бил прекалено сложен за мен. Но днес не можех да постъпя така.

Загърнах я със сакото и продължих:

— Така е добре. Виж, на татко ти е! Няма да му казваме, а, ха–ха–ха! — Напипах нещо твърдо в един от джобовете й проверих. — О, я виж, по-късно можем да му телефонираме.

Погледнах през прозореца — никакво движение. Взех кашончето с дрехите си и стиснах ръката на Кели, но миг след това осъзнах, че за да стигнем до входната врата, трябва да излезем от кухнята и да минем през антрето.

— Я остани тук за малко. Трябва да свърша нещо.

Бързо проверих дали вратите са затворени. Пак се сетих за отпечатъците, но даже да бях пропуснал някой, в момента просто не можех да направя нищо. Единствената ми мисъл беше да се отдалеча от района и да попреча на Кели да се срещне с полицията, докато положението не се оправеше.

Върнах се, взех момичето и отново погледнах пред къщата за някакво движение. На Кели като че ли й бе трудно да ходи. Хванах я за яката и почти я завлякох до автомобила.

Сложих я да седне на предната седалка и й се усмихнах.

— Ето, виж колко е приятно и топло. Пази сакото на татко си, за да му го върнеш, когато го видиш.

После метнах кашончето отзад, настаних се на шофьорската седалка, сложих си колана и завъртях ключа. Потеглихме с разумна скорост — нищо прекалено, нищо, което би привлякло вниманието.

Бяхме изминали само неколкостотин метра, когато се сетих за нещо. Погледнах към нея и я помолих:

— Сложи си колана, Кели. Знаеш ли как да го направиш?

Тя не помръдна, дори не ме погледна. Трябваше аз да я закопчая.

Опитах се да я заговоря.

— Днес е чудесен ден, нали? Хей, ще останеш с мен и двамата ще оправим всичко.

Мълчание.

Мислите ми се върнаха към непосредствения проблем. Какво щях да правя? Каквото и решение да вземех, бях убеден, че няма да промени нищо — трябваше да се смесим с тълпата. Насочих се към „Тайсънс Корнър“.

Обърнах се към Кели и се усмихнах, опитвайки се да изглеждам като веселия чичо Ник, но просто не се получаваше. Тя тревожно гледаше през прозореца, сякаш си мислеше, че я откъсват от познатата й среда и сега я вижда за последен път.