Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Няколко пъти дълбоко си поех дъх. Когато се успокоих, погледнах надолу и проверих патронника. Отворих го малко и видях месинговата гилза.

Какво щях да правя сега? Автомобилът ми беше навън. Ако го забележеха и проследяха, щяха да последват какви ли не истории. Все още бях с фалшиво име. Ако ме разкриеха, щяха да разкрият службата и тогава щях да затъна до шия в лайна.

Хвърлих бърз поглед към Кев, просто за в случай, че все още диша. Не. Мозъкът му се стичаше навън, лицето му приличаше на каша. Бе мъртъв и на убиеца до такава степен не му беше пукало, че просто бе захвърлил бухалката да лежи там, до тялото.

Навсякъде по стъклената масичка за кафе и дебелия килим имаше кръв. Забелязах кървави пръски дори по прозорците на верандата. Но, странно, иначе нямаше каквито и да е следи от борба.

Трябваше да се уверя, че Марша и децата не са тук, завързани в друга стая, или че в този момент някой скапаняк не притиска патлака си до главите им. Налагаше се да обиколя къщата.

Само да ставаше така просто, както го прави Дон Джонсън в „Пороците на Маями“… Изтичваш до вратата, притискаш се до касата, скачаш вътре с вдигнат патлак и светът е твой. Но не е така — вратата естествено привлича огъня и ако застанеш на прага, се превръщаш в лесна мишена. Ако от другата страна те чака някой с пистолет, ти си мъртъв.

Първата стая, която трябваше да проверя, бе кухнята — намираше се най-близо и от там се чуваше шум.

Започнах да се придвижвам по външната стена на дневната. Прескочих Кев, без да поглеждам към него. Държах пистолета пред себе си. Трябваше да съм готов за стрелба веднага, щом видех мишената.

Мислено разделих стаята на части. Първата беше от канапето до средата на дневната, разстояние от около шест метра. Стигнах дотам и се заковах до големия телевизор със стереоуредба, който ми осигуряваше някакво прикритие, докато наблюдавах вратата, водеща обратно към антрето. Все още бе отворена.

В антрето нямаше нищо. Когато излязох навън, затворих вратата зад себе си. Приближих се до кухнята. Бравата беше от дясната страна и не можех да видя пантите, така че трябваше да се отваря навътре. Минах отляво и се заслушах. Освен дъха си и туптенето на сърцето си, чувах някакъв кретен да говори по радиото: „Осакатен по време на работа? Борете се за компенсации с помощта на нашите опитни адвокати и запомнете: ако не победите, няма да получите нищо“.

Пистолетът в дясната ми ръка продължаваше да сочи напред. Завъртях бравата, натиснах вратата навътре и се отдръпнах назад. После я побутнах още малко откъм страната на пантите, за да проверя дали отвътре ще последва някаква реакция.

Все още чувах радиото, както и звук от пералня — завъртане, спиране, завъртане. Но не се случи нищо.

Виждах малка част от кухнята. Придвижих се напред и отворих вратата докрай. Отново никаква реакция. Като се прикривах зад касата и стената, бавно започнах да се измъквам навън.

Докато ъгълът между мен и касата се увеличаваше, постепенно виждах все повече от помещението. Не бързах, за да мога да обработя информацията на етапи. Ако се наложеше да реагирам, фактът, че съм на два метра от касата нямаше да повлияе на стрелбата ми, иначе отдавна да не съм в този бизнес. С десния си палец натиснах бутона на лазерния мерник. Върху стената на кухнята проблесна малка яркочервена точка.

Присвих се, така че да представлявам колкото може по-малка мишена. Ако в кухнята имаше някой, щеше да види само една много нервна глава и щеше да му се наложи да реагира на това, а не на Дон Джонсън в цял ръст.

Стаята беше като в „Мери Селесте“. Храната бе зарязана по средата на готвенето. Кев беше казал, че Марша ще приготви нещо специално. Видях зеленчуци и отворени пакети месо. Затворих вратата зад себе си. По радиото вече свиреха софт рок и пералнята продължаваше да се върти. Масата беше почти наредена и това сериозно ме разтревожи. Кев и Марша стриктно държаха децата да изпълняват задълженията си и полунаредената маса означаваше по-голяма възможност хлапетата или да са мъртви, или да са на горния етаж и някой гадняр да е наврял дулото на деветмилиметровия си патлак в устата им.

Бавно се придвижех до отсрещния край на стаята и заключих вратата към гаража. Не ми се искаше да свърша с тази част от къщата и после момчетата да влязат вътре след мен.

Вече наистина започвах да се плаша. Дали Марша и децата все още бяха тук, или бяха успели да избягат? Не можех просто да си тръгна. Скапаняците, които бяха очистили Кев, бяха готови на всичко. Стомахът ми се свиваше на топка. Какво щях да открия горе?