Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Женски глас поиска идентификационния ми номер.

— 2422.

— Слушам ви.

— Бих желал стая, моля. В хотел „Уестин“ на „Ем Стрийт“, Вашингтон — 401, 405, 303 или 503.

— Имате ли номер за връзка?

— Не, ще ви потърся пак след половин час.

Сега от фирмата щяха да телефонират в хотела и да поискат една от посочените стаи, като използват името на цивилна компания. Нямаше никакво значение дали стаята ще е над, до или под тази на обектите, стига да можехме да влезем и инсталираме средствата за наблюдение.

Върнах се на мецанина и прегледах няколко от листовките, които бях взел, като през цялото време наблюдавах изхода към „Ем Стрийт“.

Мислено нахвърлих списък на апаратурата, която щях да поискам. Сам щях да инсталирам първата част — подслушвателни устройства, монтирани на стената, средства за телефонно подслушване и кабели, които щях да свържа с телевизора в стаята си. Всичко това щеше да ми отнеме само около три часа след като Фирмата ми доставеше стоката.

Когато Макгиър и Кер напуснеха стаята си за през деня, техниците от посолството щяха да монтират втората част. В техните опитни ръце хотелският телевизор можеше да се превърне в камера, а телефонът — в микрофон.

Половин час по-късно телефонирах в службата и отново дадох идентификационния си номер. Изтърпях малко прещракване, после напъните на струнен квартет. Около пет секунди след това жената обяви:

— Трябва да прекратите и да се върнете днес. Моля, потвърдете съобщението.

Помислих си, че не съм я чул добре. В хотела се провеждаше конференция, организирана от норвежкото търговско бюро, и всички делегати излизаха от залата, за да пият кафе.

— Бихте ли повторили, ако обичате?

— Трябва да прекратите и да се върнете днес. Моля, потвърдете съобщението.

— Разбирам, трябва да прекратя и да се върна днес.

Телефонът замлъкна.

Оставих слушалката. Странно. Даже шефът на службата си беше направил труда да надраска забележка със зелено мастило в полето на материалите, които ми бяха дали за спешната операция и сега внезапно тя бе преустановена. Случваше се да ти наредят да си вдигнеш чуковете, но не чак толкова бързо. Навярно Симъндс бе решил, че в крайна сметка тези хора не са от значение.

Тогава си помислих: „И какво от това? На кого му пука? В края на краищата, искаха да свърша работата и аз я свърших.“ Телефонирах в билетното бюро и се опитах да си запазя място за самолет. Единственият полет, който успях да намеря, бе за „Бритиш еъруейс“ в 21:35 ч., което означаваше дълго чакане. А Кев и Марша бяха само на един час път от летището. Защо пък не?

Набрах номера на Кев. Отговори ми той. Гласът му беше предпазлив, после ме позна.

— Ник! Как я караш? — Очевидно наистина се радваше да ме чуе.

— Не чак толкова зле. Във Вашингтон съм.

— Какво правиш тук? Не, не искам да зная! Ще дойдеш ли да се видим?

— Ако не сте заети. Довечера си заминавам за Англия. Само ще намина да ви кажа здрасти, става ли?

— Някакъв шанс да си домъкнеш задника незабавно? Започнал съм една работа и ще ми е интересно да чуя мнението ти. Наистина ще ти хареса!

— Няма проблем, приятел. Ще наема кола от хотела и идвам право при теб.

— Марша ще иска да ти спретне официално посрещане. Ще й кажа, когато се върне с децата. Ще вечеряме заедно, после ще те закарам на летището. Няма да повярваш какво имам тук. Твоите приятели отвъд океана не си губят времето.

— Не мога да чакам.

— И още нещо, Ник.

— Казвай.

— Дължиш на Аида подарък за рождения й ден. Пак си забравил, идиот такъв.

Докато шофирах на запад по магистралата, не преставах да се чудя за какво иска да разговаря с мен Кев. Приятели отвъд океана? Той не поддържаше връзки с ВИРА, или поне аз не знаех. Работеше в БН, а не в ЦРУ или друга антитерористична организация. Освен това знаех, че службата му е далеч по-административна, отколкото оперативната работа. Предполагах, че просто му е нужна някаква справка.

Отново се замислих за Мързеливия Пат. Дали имаше Кев адреса на оня задник?

Излязох на междущатския път. Трябваше да свия на отбивката за „Тайсънс Корнър“. Е, всъщност не, май беше по-удобно да свия на предишната, но никога не можех да я запомня. В момента, в който излязох от магистралата, все едно, че попаднах в покрито със зеленина лондонско предградие. Край пътя се виждаха големи, отдалечени една от друга къщи. Почти пред всички бяха паркирани седемместни автомобили и по стените висяха баскетболни кошове.

Последвах инстинкта си до дома на Кев и завих по тяхната отбивка, „Хънтинг беър пат“. Продължих около половин километър нататък и стигнах до площад с места за паркиране, заобиколен от няколко малки деликатесни магазина и бутици, специализирани за продажба на ароматични свещи и сапуни. Купих сладки за Аида и Кели, макар да знаех, че Марша няма да им позволи да ги изядат, и още няколко други подаръка.