Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Телефонирах десет минути по-късно. Изпълнихме същата процедура с идентификацията, после жената каза:

— Нищо до 16:10 часа. Вашингтон, номер 703 661 8230. „Вашингтонски таксиметрови услуги“, САЩ.

Записах си номера, затворих и после незабавно набрах.

— Добро утро, „Вашингтонски таксиметрови услуги“, тук е Джери. С какво мога да ви бъда полезен?

— Да, чудя се дали господин Ашдаун или Линдзи са наели такси? Просто искам да проверя дали ще дойдат навреме на срещала.

— О, да, господине, току-що. Ще ги вземем от Дълъс, пристигат с полет номер…

— В хотела ли ще ги оставите — прекъснах го аз, — или ще дойдат направо при мен, на „Тайсънс Корнър“?

— Чакайте да проверя, господине… Пътуват за „Уестин“ на „Ем Стрийт“.

— Добре. Благодаря ви.

Сега само трябваше да стигна до Уестин преди тях. Изглежда всичко вървеше по плана. Или пък скапаняците ме бяха фиксирали и се опитваха да ме заблудят.

Обявиха полета до Хитроу. Двамата се изправиха, намериха бордовите си карти и тръгнаха. Последвах ги.

В такива случаи винаги се пътува с първа класа, за да си в предната част на самолета. Така можеш или да седнеш и да гледаш как се качват твоите хора, или да ги пуснеш пред теб и да се качиш после. Накрая можеш да изчакаш обектът да слезе от самолета и естествено да го последваш или да излезеш преди него, за да си готов да го поемеш навън от терминала.

Помислих си дали да не пийна нещо, но се отказах — можеше да ми се наложи да действам веднага, щом минехме от другата страна. Тези момчета изглеждаха опитни професионалисти, така че най-вероятно щяха да кротуват. Но това не означаваше, че мога да си позволя някакво по-силно питие.

Когато се настаних на седалката си, се замислих за Кев и семейството му. Бях с него, когато се запозна с Марша, кумувах на сватбата им и дори бях кръстник на Аида, второто им дете. Приех работата сериозно, макар че всъщност не знаех какво точно би трябвало да правя на Божия фронт.

Знаех, че никога няма да имам свои деца — бях прекалено зает да тичам по лайняни задачи като тази. Кев и Марша го разбираха и се опитваха да ме накарат да се почувствам част от семейството им. Бях израснал с мечтите за идеалното семейство и според мен Кев го бе постигнал. Първият му брак беше малко нещо фалшив, но не и този. Работата му в БН бе свързана предимно със седене зад бюро. Харесваше му. „Така имам повече време за хлапетата, приятел“ — казваше той. За щастие Марша беше зряла и разумна — когато ставаше въпрос за семейството, двамата отлично се допълваха. В дома им на „Тайсън Корнър“ човек можеше да се наслади на нежната им обич, но след три–четири дни всичко това ми идваше прекалено и трябваше да се изнасям. Някак си не можех да понасям хората да проявяват такава привързаност. Предполагам, че тъкмо затова винаги съм се чувствал по-спокойно в компанията на Юън. И двамата бяхме от един дол дренки.

Ами Пат? „Мързеливия“ бе по-млад от Кев, четирийсетинагодишен и направо ме вбесяваше — русокос, синеок, с приятна външност, интелигентен, забавен: всичко, което мразех. Беше висок близо два метра, с много чиста кожа и не се нуждаеше от каквото и да е спортуване. Изобщо беше от онези хора, които са си по природа само мускули. Даже косата му бе безупречна и като че ли никога не можеше да се разроши. Бях го виждал да се пъха, грижливо сресан, в спалния си чувал и да се събужда в абсолютно същото състояние. Единствената му положителна черта беше, че трудно си размърдваше задника. С основание го наричахме „Мързеливия“.

Когато започна работа като телохранител във Вашингтон, някаква агентка на недвижима собственост го завела да види апартамент в Джорджтаун, близо до университета. Според собствените му думи той видял сграда, в която непрекъснато влизали и излизали хора.

— Какво е това? — попитал Пат.

— Един от най-добрите ресторанти във Вашингтон — отвърнала жената. — Посещават го половината конгресмени.

— Ясно, взимам го — казал той. Било новолуние или нещо подобно и аз известно време смятах, че го е помислил за „Терънс Конран“. Той ми разказа, че се хранел там всеки ден и познавал сервитьорките по име. Дори започнал да излиза с една от тях. Може би тя го беше забъркала с дрогата. Информацията ми не беше от първа ръка, но чувах, че имал проблеми. Това ме натъжаваше. Всички бяхме виждали резултатите от наркотиците по време на престоя си в Колумбия. Пат бе наричал наркоманите „неудачници“, но сега изглежда сам беше станал един от тях. Надявах се, че това просто е поредното му краткотрайно увлечение.