Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

И двамата много приличаха на туристи — гладко избръснати, с чисти коси, не бяха нито навлечени като бизнесмени, нито разголени като мърлячи. Изобщо бяха толкова незабележими, че човек не би им обърнал внимание, което показваше, че са много опитни. И това беше проблем. Ако изглеждаха нервни, щях да зная, че са второ или третодивизионни играчи — лесна работа. Но тези момчета сто процента бяха от първата лига.

Навсякъде имаше хлапета, който се гонеха и викаха. Майките на двегодишните крещяха след тях, които бяха открили, че имат крака и сновяха из терминала. Но колкото повече шум и движение, толкова по-добре за нас. Седнах с кафетата. Исках да получа от Юън колкото мога повече информация преди да се качат на самолета.

Сякаш прочел мислите ми, той каза:

— Прихванах Макгиър от Лъндъндери. Отиде в офиса на Шин Фейн 3 3 Ирландска националистическа организация, основана около 1905 г., днес политическо крило на ИРА. — Б.пр. на „Кейбъл Стрийт“, където навярно е получил инструктаж. После замина за Белфаст. Нашите се опитаха да използват подслушвателно устройство, но нямаха никакъв късмет. Всъщност, нямам какво друго да ти кажа. Тук са от около два часа. Платиха за билетите с кредитна карта, като използваха фалшивите си имена. Прикритието им е добро. Дори си сложиха етикетите на багажа. Очевидно искат всичко да е както трябва.

— Къде ще отседнат?

— Нямам представа. Всичко става в последния момент, а покрай Великден е много натоварено време. Във Вашингтон има десетина хотела, свързани с „Върджин“, и сигурно ще се настанят в някой от тях — нямахме време да проверим.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Останалото е твоя работа. Не зная с какво ще пътуват от летището, но очевидно отиват в града, мой човек. — С това въпросът бе приключен, поне що се отнасяше до Юън. Беше време да поговорим за друго. — Още ли се виждаш с Кев?

Напълних си устата с кафе и кимнах.

— Да, в момента е във Вашингтон, добре е. Хлапетата и Марша — също. Видях ги преди около четири месеца. Бяха го повишили и тъкмо си беше купил голяма къща. Шефско жилище.

Юън се ухили и с бялата пяна по горната си устна ми заприлича на Дядо Коледа. Самият той живееше във фермерска къща с каменни стени насред пустошта в Черната планина в Уелс. Най-близкият му съсед се намираше на повече от три километра от другата страна на долината.

— На Марша й харесва във Вашингтон — казах аз. — Никой не се опитва да й простреля дупки в колата.

Втората жена на Кев, Марша, беше американка. След като той напусна Полка, двамата се пренесоха в Щатите и Кев постъпи в БН. Имаше три големи деца от първия си брак и две от този, Кели и Аида.

— Мързеливия Пат още ли е там?

— Да, струва ми се, но нали знаеш какъв е: ту се захване с едно, ту с друго. Кой го знае какво прави сега.

В продължение на две години Пат се беше грижил за семейството на арабски дипломат във Вашингтон. Всичко вървеше добре — даже му дадоха апартамент, но накрая децата пораснаха достатъчно, че да не се нуждаят от него. Дипломатът се върна в Саудитска Арабия, а той започна да се шляе без работа. Всъщност, за тези две години бе натрупал толкова много пари, че нямаше защо да бърза.

Продължихме да си приказваме и да се майтапим, но Юън през цялото време не изпускаше от поглед обектите.

Те си поръчаха по още едно, така че очевидно щяхме да останем още известно време.

— Как е десетата година от строителната ти програма? — ухилих се аз.

— Все още имам проблеми с бойлера.

Беше решил, че трябва сам да си инсталира централно отопление, но това бе пълна глупост. В крайна сметка хвърли два пъти повече пари, отколкото, ако беше наел специалист.

— Всичко останало е наред. Трябва да наминеш някой път. Нямам търпение да свърша с тази шибана работа, после имам още около две години, и край.

— Какво ще правиш тогава?

— Не ми пука, стига да не е това, което правиш ти. Мислех дали да не стана боклукчия. Всъщност не давам и пукната пара.

Засмях се.

— А стига, бе! Ще драпаш със зъби и нокти да останеш. Никога няма да напуснеш. През цялото време се оплакваш, но всъщност ти харесва.

Юън погледна към играчите, после отново към мен. Знаех точно какво си мисли.

— Прав си — казах аз. — Не се захващай с тая работа, адски е гадна.

— С какво се занимаваш след онова приключенийце в Средния Изток?

— Почивка, парашутизъм, малко работа за една–две фирми, но нищо сериозно и да ти кажа право, страхотно е. Само чакам резултата от следствието. Струва ми се, че съм я загазил — освен ако тази операция не ме измъкне.