Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Кабинетът на подполковник Лин се намираше встрани от общото помещение. Когато секретарят почука на вратата, отвътре незабавно прозвуча енергичен отговор.

— Влез! — Момчето натисна бравата и ме покани вътре.

Лин стоеше зад бюрото си. Четирийсетина годишен, той беше среден на ръст, но имаше излъчването на абсолютен авантюрист. Единственото, което му липсваше и което аз винаги с удоволствие отбелязвах, бе косата. Познавах го от десет години, през последните две от които работеше като свръзка между МО и СРС.

Едва когато пристъпих в стаята, разбрах, че не е сам. Отстрани на бюрото седеше Симъндс, скриван до този момент от полуотворената врата. Не го бях виждал от Гибралтар. Какво повратливо момче само се бе оказал, провеждайки следствието така, че ние с Юън все едно не съществувахме. Изненадах се и в същото време изпитах облекчение от присъствието му. Той нямаше нищо общо с кюрдската история. В края на краищата можехме да стигнем и до чайника.

Симъндс се изправи. Висок около метър и осемдесет, петдесетина годишен, с много изискан вид и изключително любезен, докато ми протягаше ръката си. Носеше кадифени панталони с цвят на горчица и риза, която изглеждаше така, сякаш е спал с нея.

— Радвам се да те видя отново, Ник.

Ръкувахме се и Лин попита:

— Искаш ли нещо за пиене, Стоун?

— Благодаря. Кафе с мляко без захар.

Тримата седнахме. Аз заех дървения стол от другата страна на бюрото и бързо се огледах наоколо, докато Лин поръчваше по интеркома кафето на секретаря. Кабинетът му се намираше в задната част на сградата и гледаше към Темза. Беше много проста, много функционална и много безлична стая, като се изключеше поставената в рамка на бюрото снимка на група хора, навярно жена му и двете му деца. Върху перваза на прозореца се мъдреха две великденски яйца и опаковъчна хартия. На стената в ъгъла бе монтиран телевизор, на чийто екран се нижеха водещите световни новини. Под телевизора беше задължителната ракета за скуош и закачалка със сакото му.

Без повече формалности Лин се наведе напред и каза:

— Имаме бърза работа за теб.

Погледнах към Симъндс.

— Стоун — продължи подполковникът, — последния път нагази до шия в лайната, но можеш да подобриш положението, като се справиш с този случай. Не твърдя, че непременно ще помогне, но поне ще продължиш да работиш. Решението е твое.

— Приемам.

Той знаеше какво ще му отговоря и вече протягаше ръка към купчина папки със снимки и листове хартия. В полето на един от тях видях надраскана със зелено мастило забележка. Можеше да е написана единствено от шефа на Фирмата. Симъндс още не беше обелил нито дума.

Лин ми подаде една от снимките.

— Кои са тези?

— Майкъл Кер и Морган Макгиър. В момента пътуват за Шанън и от там летят за Хитроу, откъдето ще вземат самолета за Вашингтон. Запазили са си места за обратния полет с „Върджин“ и използват фалшиви южноирландски паспорти. Искам да ги проследиш от Шанън до Хитроу и после до Вашингтон. Виж какво замислят и с кого се срещат.

И преди бях следил играчи от Републиката и можех да очаквам проблем.

— Какво ще се случи, ако променят плана? — попитах. — Щом пътуват с фалшиви паспорти, могат да ги използват само за да се качат на самолета и после с други да духнат за Амстердам. Няма да им е за пръв път.

Симъндс се усмихна.

— Разбирам загрижеността ти и ще я имаме предвид. Но те няма да променят плана.

Лин ми подаде лист хартия.

— Това са подробностите за полета. Купили са билетите вчера в Белфаст.

На вратата се почука. Кафетата. Едната чаша беше с картинка на тасманийски дявол, другата — с лозарска каруца и третата — чисто бяла. Останах с впечатлението, че за Лин и Симъндс това е второ кафе.

Симъндс взе бялата, Лин избра каруцата, а за мен остана тасманийският дявол.

— Кой ги поема от Белфаст до Шанън?

— Всъщност, Юън — отвърна Симъндс. — Той ги следи и в момента. В Шанън ще ти ги предаде.

Усмихнах се при споменаването на името „Юън“. Вече бях вън от системата и ме използваха само за нелегални операции. Единствената причина да го правя бе фактът, че с парите щях да финансирам нещо друго. Още не знаех точно какво — бях трийсет и седем годишен мъж с много неща наум. Юън обаче продължаваше да се чувства част от системата. Все още изпитваше чувството за морална отговорност да се бори на страната на доброто — каквото и да означаваше това — и щеше да остане там, докато не го изритат.

Симъндс ми подаде някаква папка.