Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Потеглих след Савидж и видях, че Кев се приближава към мен. В момента и двамата ни интересуваше само Браво Едно.

Останалите от групата трябваше да поемат Браво Две и Ехо Едно под ръководството на Юън. Чух по мрежата, че другите двама вървят по „Уинстън Чърчил Авеню“. От службата си като млад войник в гарнизона си спомнях, че това е двупосочен път север–юг, който води към границата. От едната му страна се намираше жилищен комплекс, наречен „Лагуна“. Между него и пътя имаше бензиностанция на Шел. Двамата с Кев вървяхме след Савидж към центъра на града.

Той зави наляво, по някаква странична уличка. Тъкмо се канех да се включа в мрежата, когато чух зад себе си полицейска сирена, последвана от изстрели.

В същия момент се обади Юън.

— Контакт! Контакт!

После още изстрели.

Какво ставаше, мамка му?

Двамата с Кев се спогледахме. Затичахме се покрай ъгъла и видяхме Савидж. И той бе чул изстрелите и се връщаше по същия път, по който беше дошъл. Можех да видя очите му, огромни като чинии и мърдащи насам–натам, сякаш бе получил удар.

Помежду ни вървеше жена. Савидж пак се завъртя и се затича.

— Стой! — извика Кев. — Сили за сигурност! Стой!

Силно блъсна жената настрани, към стената. Тя се свлече надолу и от главата й шурна кръв. Поне нямаше да се изправи и да се превърне в жива мишена.

Жената запищя. Кев викаше на Савидж и всички хора наоколо започнаха да крещят. Положението ставаше неудържимо.

Кев отметна спортното си сако, за да се пресегне към плоския кобур отзад на кръста си. Винаги слагаме нещо тежко в джоба си — най-добре зареден пълнител, — така че лесно да отмятаме полите на горната си дреха.

Наблюдавах Савидж. Ръката му се плъзгаше надясно. Това бе решителният момент. Не трябваше да използва взривното устройство.

Той разбираше. Не беше някой кретен от задните улици. В мига, в който ни видя, Савидж бе проумял, че неговият момент е настъпил.

Кев извади пистолета си, вдигна го и натисна спусъка.

Нищо.

— Засечка! Мамка му, Ник, мамка му, мамка му!

Той се опита да изпразни оръжието си и застана на едно коляно, за да не е толкова лесна мишена.

В такъв момент всичко като че ли започва да се движи бавно и не можеш да чуеш какво става. Сякаш имаш тапи в ушите.

Двамата със Савидж се гледахме. Той знаеше какво ще направя. Можеше да спре и да вдигне ръце.

Якето ми само изглеждаше така, сякаш е закопчано. Всъщност беше затворено с американски цип, тъй че в моменти като този да мога бързо да си измъкна пистолета.

Единственият начин светкавично да извадиш и използваш оръжие е като разделиш движението на етапи. Което и сторих.

Първи етап: продължавах да фиксирам мишената. С лявата си ръка хванах якето и с всичка сила го дръпнах настрани. Американският цип се разтвори.

В същия момент всмуках навътре стомаха си и изпъчих гърди, за да мога лесно да хвана дръжката на пистолета. Нямаше да имам друг шанс.

Двамата не откъсвахме поглед един от друг. Той започна да вика нещо, но аз не го чувах всички на улицата и в слушалката ми крещяха.

Втори етап: плъзнах дясната си ръка върху дръжката на пистолета. Ако не го хванех както трябва, нямаше да успея да се прицеля точно. Нямаше да го улуча и щях да умра. Усетих допира до метала и с три пръста силно стиснах оръжието. Показалецът ми беше извън предпазителя, успоредно на цевта. Не ми се искаше да натисна спусъка преждевременно и да се самоубия. Савидж продължаваше да ме гледа и да крещи.

Неговата ръка също вече бе почти там, където криеше пистолета или… взривното устройство. Така или иначе, трябваше да го спра.

Трети етап: извадих браунинга и в същото време свалих предпазителя с палец.

Не откъсвахме очи един от друг. Савидж разбираше, че е загубил. Устните му се сгърчиха.

Когато пистолетът ми изскочи навън, аз го вдигнах успоредно на земята. Нямах време да протягам ръце и да заемам устойчива позиция за стрелба.

Четвърти етап: с лявата си ръка продължавах да държа настрани якето си и пистолетът почти се опираше до токата на колана ми. Нямаше нужда да гледам към него — знаех към какво сочи. Продължавах да наблюдавам мишената, тя също не ме изпускаше от поглед. Натиснах спусъка.

Реакцията на оръжието сякаш върна всичко обратно в действителността. Още първият куршум го улучи. Не знаех къде, не ме и интересуваше. Очите на Савидж ми казваха всичко, което исках да разбера.

Продължих да стрелям. Ако мъжът можеше да се движи, щеше да е в състояние да взриви бомбата. Наложеше ли се изпразня целия пълнител, за да съм сигурен, че вече не представлява опасност, щях да го направя. Той се срина на земята и вече не можех да виждам ръцете му. Беше се свил на топка и се държеше за корема — естествена реакция на получените рани. Приближих се към него, прицелих се и стрелях два пъти в главата му. Вече не заплашваше никого.