Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Вторият изискваше снайперистка стрелба. Обектът много си падаше по спортуването и ежедневно тичаше по около 400 метра. Излизаше от къщата си, облечен в жълтеникавозелен велурен анцуг, правеше една обиколка и с това се приключваше тренировката му за деня. Момчетата трябваше да го свалят точно когато започнеше да се поти и да понижава темпото — което, като го гледаше човек, трябваше да стане още на първите сто метра. Аз щях да координирам действията на двамата, за да стрелят едновременно.

Предвиждаше се третият обект да бъде прихванат на път за министерството. Двама мотоциклетисти щяха да спрат на светофара и да му съобщят добрата новина с калашниците си.

Приземих се в северен Ирак без проблеми и започнах подготовката. На този етап даже кюрдите не знаеха каква ще е задачата им. Снайперистките пушки „Драгунов“ бяха пълен боклук. Оръжието обаче никога не е толкова важно, колкото мунициите, които в този случай бяха още по-долнокачествени — индийски 7.62–милиметрови. Ако питаха мен, щях да използвам финландски „Лапуа“, най-добрите в света за снайперистка стрелба, но западните патрони щяха да издадат организатора на операцията.

Индийските муниции ту улучваха, ту не, в повечето случаи второто. Отгоре на всичко пушките „Драгунов“ бяха полуавтоматични. При идеални обстоятелства човек използва обикновена пушка, която е не само по-подходяща за такава стрелба, но и гилзата остава вътре, докато не презаредиш. Обектите обаче трябваше да бъдат очистени с руско оръжие.

Когато и трите части от задачата бяха изпълнени, оръжията бяха скрити и трябваше да се унищожат. Но не стана така. Калашниците имат подвижни мерници и серийният номер е под тях. Бяха ми казали, че всички серийни номера са изтрити и аз приех информацията на доверие. Не проверих — и се прецаках.

Единственият начин да оправя положението беше да очистя кюрдите, които бях обучил. Това бе драстична, но наложителна крайност. Ако иракчаните проследяха произхода на оръжието, можеха да открият британската връзка. Ако заловяха кюрдите и те случайно отбележеха факта, че ги е подготвил западняк на име Ник Стоун, човек не трябваше да е гений, за да разбере от коя страна е дошъл той. Бях бесен, че трябва да убия тези момчета, защото постепенно ги бях опознал. До ден–днешен нося противоударния часовник, който ми даде един от снайперистите. Бяхме се хванали на бас и той загуби. Знаех, че мога да го победя, но въпреки това го измамих, защото трябваше да спечеля. И наистина се сприятелих с него.

Във Великобритания започна следствие, при което всеки си пазеше задника. И тъй като аз бях ръководил операцията, можеха да ми стоварят цялата отговорност. Оръжейниците и техниците от разузнавателната служба твърдяха, че аз съм виновен, защото не съм проверил. Какво можех да възразя? Бях се свил, за да поема удара.

Влязох във „Вохол крос“ през единична метална врата, която ме отведе до рецепцията. Отвътре сградата приличаше на всяка модерна офис сграда: много чиста и много лъскава. За да влязат вътре, хората, които работеха тук, прекарваха картите си за самоличност през електронни устройства, но аз трябваше да отида на рецепцията. Зад противоударното стъкло седяха две жени.

— Имам среща с господин Лин — казах по интеркома на едната от тях.

— Бихте ли написали името си тук, моля? — Тя ми подаде през процепа един формуляр.

Докато вписвах името си на две места, жената вдигна телефонната слушалка.

— За кого да предам на господин Лин?

— Казвам се Стамфърд.

На формуляра имаше етикети, единият от които щеше да бъде откъснат и поставен в пластмасов калъф за закачване. Беше син и на него пишеше: „ПРИДРУЖАВАН НАВСЯКЪДЕ“.

Жената затвори слушалката и каза:

— Някой ще слезе да ви посрещне.

Няколко минути по-късно се появи млад секретар.

— Господин Стамфърд?

— Здрасти, колега, как я караш? — отвърнах аз.

Той се усмихна с половин уста.

— Елате с мен, ако обичате. — После натисна асансьорния бутон и прибави: — Качваме се на петия етаж.

Сградата бе истински лабиринт. Аз просто го следвах и нямах представа къде отиваме. От офисите не се чуваше нищо друго, освен бръмченето на климатичната инсталация. Виждаха се хора, наведени над документи или работещи на компютри. Влязохме в малка стая в отсрещния край на един от коридорите. Стари метални кантонерки, две долепени една до друга маси и, както във всеки офис, чайник и чаши, кани с кафе, пакетчета захар и мляко. Не и за мен, обаче — на парашутистки жаргон аз просто бях в готовност и очаквах приземяването.