Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Прегледай я — каза той. — Тринайсет страници са. Искам сега да се подпишеш за нея и когато свършиш, да я предадеш на екипажа на самолета. Успех.

— Веднага ли тръгвам? — попитах. — Не си нося паспорта.

— Паспортът ти е тук — отвърна Лин. — Носиш ли си другите документи?

Погледнах го така, сякаш ме бе обидил.

Паспортът, шофьорската книжка и кредитните карти са основното изискване за добро прикритие. От тук нататък агентът продължава да го изгражда, като използва кредитните карти, за да купува разни неща или, може би, да се абонира за списания и клубове. Картите ми бяха в мен, както винаги, но не и паспортът ми. Онзи, който ми даде Симъндс, навярно беше специално приготвен тази сутрин, безукорен чак до визите и износения вид.

Нямах време да си допия кафето. Секретарят отново влезе и ме изпрати до долу. Преди да тръгна, се разписах във външния офис за документите — тринайсет страници с информацията, и трябваше да се разписвам за всеки поотделно. После и за папката, в която бяха поставени. Шибана бюрокрация.

Навън ме очакваше автомобил. Скочих на предната седалка. Като хлапе гледах как се возят хората и си казвах: „Тия за какви се мислят, мамицата им?“ Поведох неангажиращ разговор с шофьора и навярно го отегчих до смърт, но така се чувствах по-добре.

На летището за хеликоптери „Батърсий“ ме очакваше граждански „Скуиръл“ с бавно въртяща се перка. Преди да се кача, трябваше да свърша още нещо: от външен телефон позвъних на семейството, което ме прикриваше, хора, които при нужда щяха да гарантират за мен. Нямаше да предприемат каквито и да е стъпки в моя защита, но ако ме хванеха, можех да заявя на полицията: „Ето къде живея — телефонирайте им и ги питайте“.

Отговори ми мъжки глас.

— Джеймс, тук е Ник — казах аз. — Току-що ми се отвори възможност да ида на гости на едни приятели в Щатите. Може да ме няма седмица–две. Ако отсъствам повече, ще се обадя.

Джеймс разбра.

— Преди два дни разбиха апартамента на съседите Улмот, а ние заминаваме да видим Боб в Дорсет за Великден.

Необходимо бе да съм информиран за тези неща, защото ако живеех там за постоянно, щях да ги зная. Дори всяка седмица ми пращаха местния вестник на този адрес.

— Чао, приятел. Когато видиш онзи твой син, кажи му, че все още ми дължи една почерпка.

— Разбира се… Приятно прекарване.

Докато летяхме над Ирландско море, отворих папката и прелистих материалите. Нямаше нужда да си правя труда. Единственото, което се знаеше със сигурност, беше, че двете момчета са си купили билети до Вашингтон и моите шефове искаха да разберат защо. Искаха да знаят с кого ще се срещнат и какво ще се случи после. От собствен опит бях наясно с това, че възможността за провал е огромна. Даже да спазеха сценария и да отлетяха за Вашингтон, как бих могъл да ги следя навсякъде? Те бяха двама, а аз само един — и като принципна мярка против проследяване, със сигурност щяха да се разделят по някое време. Но, хей, в крайна сметка Фирмата ме държеше за топките!

Ако се съдеше по документите, изглежда бяхме стигнали до онова време на годината, когато всички събирачи на средства за ВИРА поемаха за Бостън, Ню Йорк и Вашингтон — и дори за Тюсон, Аризона, за да привличат пенсионирани ирландско–американски симпатизанти. Очевидно залавянето на десет тона експлозиви и оръжие по време на обиск в склад в северен Лондон през септември 1996–та бе довело до финансова криза. ВИРА още не беше стопила докрай банковата си сметка, но активизирането на законното събиране на средства в Северна Ирландия показваше, че там започват да стават нервни. Имаше и други, не толкова публични, начини за осигуряване на пари. Бях сигурен, че целта на новите ми приятели е тъкмо такава.

Освен това все още не знаех нищо за конкретната си работа. Нямах информация за прикритието на играчите и къде точно отиват. Беше ми известно само кои са и как изглеждат. Прочетох, че Майкъл Кер бил член на АБЧ в Саут Арма и участвал в четири нападения с минохвъргачки срещу бази на специалните части. Носел също отговорността за десетки изстрели срещу силите за сигурност. Дори веднъж бил раняван, но избягал на юг. Жилаво момче.

Същото би могло да се каже и за Морган Макгиър. След кариерата на боец в граничната зона на Саут Арма, трийсет и една годишният строителен работник бил повишен и включен в групата за сигурност на ВИРА. Работата му там била да открива и разпитва доносници. Любимият му метод на разпит бил с бормашина „Блек Декър“.