Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Юън отново погледна към обектите.

— Изглежда е време да тръгваш.

Двете момчета май излизаха от бара.

— Ще ти позвъня, след като свърши всичко това — казах аз. — Кога се връщаш в Англия?

— Не зная. Сигурно след няколко дни.

— Ще ти телефонирам, може да организираме нещо. Успя ли да си намериш вече жена?

— Да не си се побъркал! Известно време излизах с една от лондонския офис, но тя искаше да направи от мен някое котенце. Започна да ме пере и всичко останало. Всъщност, не успях да свикна.

— Искаш да кажеш, че не ти е гладила гънката отпред на дънките ли?

Юън сви рамене.

— Не правеше нещата така, както исках аз.

Всички жени бяха такива. Юън беше най-спретнатият човек на света. Ако седнеш на възглавница, той ще я оправи в мига, в който се изправиш. Сгъваше си чорапите, вместо да ги пъха един в друг, и си подреждаше монетите по големина. След развода си се бе превърнал в перфекционист.

Бяха започнали даже да го наричат „господин Съвършения“. Къщата му беше като изложбена зала.

Виждах, че Юън наблюдава двамата играчи, които си събираха багажа и излизаха от бара.

Не бързах. Нямаше нужда веднага да им се лепвам за задника. Юън щеше да ме предупреди, когато дойдеше време.

— Давай — каза той. — Погледни надясно, тъкмо се приближават до будката за вестници.

Небрежно се изправих на крака. Радвах се, че се срещнахме. Може би тази работа щеше да се окаже само загубено време, но поне бях видял най-добрия си колега. Ръкувахме се и аз се отдалечих. После се завъртях, погледнах надясно и ги фокусирах, прехвърлили саковете си през рамо.

Залата за заминаващи приличаше на ирландски занаятчийски панаир. Чувствах се не на място.

Какво щях да правя, когато пристигнехме във Вашингтон? Не знаех дали някой ще ги посрещне, дали ще вземат такси или автобус, или ако са успели да си запазят стая в хотел, дали това не включва и транспорта. Ако започнеха да обикалят из града, също щеше да стане забавно. Познавах донякъде Вашингтон, но не чак толкова подробно.

Продължаваха да пушат като комини. Седнах в чакалнята и взех някакъв вестник от съседната седалка. Макгиър ровеше в джоба си за дребни, докато двамата стояха и разговаряха помежду си на бара. Внезапно лицето му придоби решителен вид — или отиваше до автоматите за плодове, или до телефона.

Той извади банкнота, наведе се към бармана и помоли да му я развали. Седях точно зад тях, на пет–шест метра разстояние, така че ако обърнеха глави на четирийсет и пет градуса и в двете посоки, пак нямаше да попадна в периферното им зрение.

Макгиър се насочи към автоматите за плодове, но мина покрай тях. Сигурно отиваше на телефона.

Изправих се и се насочих към вестникарската будка, после се престорих, че разглеждам въртящата се етажерка с книжлета.

Той вдигна телефонната слушалка, постави две монети и набра някакъв номер, който прочете от парче хартия — явно не му бе известен. Погледнах си часовника: беше 16:16 часът. Дисплеят все още бе на двойно време — ако в залата имаше иракчани, интересуващи се колко е часът в Багдад, аз бях човекът, който им трябваше.

Потърсих монети в джоба си: имах около две лири и половина, но за това, което имах намерение да направя, щяха да ми трябват още, затова влязох в будката и си купих вестник с банкнота от двайсет лири. Жената зад щанда изглеждаше впечатлена.

Макгиър затвори слушалката и се върна на бара. Тези момчета очевидно не се канеха да заминават скоро — поръчаха по още една бира, разтвориха си вестниците и запалиха поредния фас.

Почаках две минути, после отидох при телефона, който бе използвал Макгиър. Вдигнах слушалката, пуснах две монети и погледнах номера на дисплея. Беше изчезнал. Е, какво пък, само щеше да отнеме повече време.

Набрах лондонски номер и чух женски глас.

— Добър ден. Идентификационният ви номер, моля?

— 2422. — Цифрите се бяха запечатали в паметта ми. Това беше първата половина от номера ми в армията от шестнайсетгодишната ми възраст.

— Имате ли телефонен номер?

— Не. Тази линия, моля.

— Почакайте.

Чух прещракване, после нищо. Не откъсвах поглед от играчите и пуснах нови монети в автомата. Жената се обади след минута.

— Какво време ви интересува?

— Бих искал информацията от 16:13 до сега.

— Разбира се. Желаете ли да ви потърся, или вие ще позвъните?

— Аз ще позвъня. Десет минути?

— Чудесно. Дочуване.

Това беше. Независимо къде се намираш, можеш да се свържеш с Фирмата и тя ще ти даде, каквото ти трябва.