Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Прехвърлянето на Хитроу стана лесно. Никой не спря момчетата за проверка — навярно защото хората от Специалния клон бяха информирани — и успяхме навреме за полета.

Докато самолетът се готвеше за кацане, аз си сложих колана, изправих облегалката и погледнах през прозореца към Америка. Гледката винаги ме караше да се чувствам добре. Носеше невероятно усещане за възможности и пространство.

Надявах се, че Макгиър и Кер ще отидат направо в хотела. Че ще се правят на примерни туристи и няма да провалят всичко, като се отклонят. Ако загубех обекта, щях да го търся на всички места, където можеше да е — в службата му, в кръчмата, в училището на децата му, даже при букмейкърите. Трябваше да зная за обекта си колкото се може повече, защото щом влезеш в ума му, можеш да предугадиш всяко негово движение, дори да разбереш защо прави онова, което прави. За съжаление, единственото, което засега знаех за Макгиър и Кер, бе, че обичат да пият будвайзер и че сигурно отчаяно им се пуши. Затова щях да започна с хотела.

Налагаше се да ги изпреваря. Това не би трябвало да е проблем, тъй като за първа класа имаше отделен автобус, който да ни откара на терминала преди останалата част от тълпата. Но те си бяха уредили предварително транспорта и ако исках да стигна до „Ем Стрийт“ преди тях, трябваше светкавично да хвана такси. Можех да си поръчам кола още когато разговарях по телефона с „Вашингтонски таксиметрови услуги“, но веднъж, при подобни обстоятелства се бях опитал да го направя във Варшава, само за да изляза навън и да открия, че двамата шофьори се бият кого да вземат пръв, мен или обекта. От тук нататък ме очакваше опашката за таксита.

Излязох от залата за пристигащи и се озовах сред тълпа от нетърпеливи роднини и шофьори на лимузини с табелки с имена, притискащи се към стоманената бариера. Пробих си път, завих наляво, спуснах се по дълга рампа и излязох под яркото слънце.

На стоянката имаше опашка. Броят на пътниците не отговаряше на ограничения брой таксита. Насочих се към края на опашката и размахах двайсетдоларова банкнота към един от шофьорите. Той заговорнически ми се усмихна и ме покани да вляза в колата. Втора двайсетачка скоро ме отведе към магистрала 66 и Вашингтон. Летището и околността ми напомняха за модерен бизнес парк — всичко беше зелено и поддържано, а когато напускахме терминала, дори видях езеро. Предградията започнаха на около двайсет и пет километра от Дълъс — предимно огромни квартали от двете страни на пътя, състоящи се от спретнати къщи, много от които все още в процес на строеж. Минахме покрай знак за отбивка към „Тайсънс Корнър“ и аз проточих шия, за да видя дали няма да мярна къщата на Кев. Не успях. Но, както би казал Юън, всички шефски жилища изглеждат еднакво.

Пресякохме Потомак и влязохме в града на паметниците.

„Уестин“ на „Ем Стрийт“ бе типичен скъпарски хотел, лъскав, чист и безличен. Влязох във фоайето, завих наляво и изкачих няколкото стъпала до кафенето на мецанина, който гледаше към единствения вход. Поръчах си двойно еспресо.

Две чаши по-късно Кер и Макгиър влязоха през въртящата се врата и отидоха право на рецепцията. Оставих кафето и една петачка под чинийката и тръгнах надолу.

Трябваше само правилно да си разчета времето. На рецепцията имаше малка опашка, но хотелът бе също толкова ефикасен, колкото и бездушен, и в момента тук се въртяха повече служители, отколкото клиенти.

Не можех да чуя какво казват Макгиър и Кер, но беше очевидно, че се регистрират. Жената, която ги обслужваше, тракаше на клавиатурата под равнището на плота. Кер й подаде кредитната си карта. Точно сега бе моментът да се приближа. Животът е далеч по-прост, ако успееш да получиш необходимата информация по този начин, вместо да се опитваш да следиш обекта си. Не можеше да става и дума да рискувам да проваля прикритието си, като се кача в асансьора заедно с моите хора. Надявах се само, че ще се настанят в обща стая.

На рецепцията вдясно от тях имаше поставка с листовки, рекламиращи всичко — от ресторанти до тролейбуси. Застанах на около два метра с гръб към двамата. Нямаше сериозна опасност — това бе голям, оживен хотел и те не гледаха към мен, а си вършеха работата. Започнах да преглеждам листовките.

— Готово, господа, вие сте в стая 403 — каза жената. — Ако завиете наляво точно зад колоните, ще видите асансьора. Приятен ден!

Сега само трябваше да слушам разговорите им, докато са в стаята си. За тази цел отидох при външните телефони във фоайето, за да телефонирам във Фирмата.