Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Срещу магазините имаше участък пустееща земя — очевидно следващият етап от застрояването на квартала. Наоколо се виждаха фургони, купчини греди и други строителни материали, и два булдозера.

Далеч надясно сред големите къщи различих задната стена на луксозния дом в колониален стил на Кев и Марша. Когато се приближих, видях техния „Дайхатсу“ — чудовищната кола, в която Марша хвърляше пищящите деца, за да ги закара на училище. На задния прозорец беше залепена голяма пухкава играчка. Не забелязах служебния автомобил на Кев, каприс „Класик“, целия покрит с антени като таралеж — толкова грозен модел, че го използваха само държавни служители. Обикновено Кев го държеше в гаража, надалеч от хищни очи.

Нямах търпение да видя семейството. Стигнах до отбивката и завих.

Никой не ме чакаше. Къщите бяха на доста голямо разстояние една от друга, така че не видях и съседи, но не се изненадах — в делнични дни вашингтонските предградия са съвсем безлюдни.

Стегнах се — щях да бъда нападнат от засада веднага щом паркирах колата. Децата щяха да ми се нахвърлят, следвани от Кев и Марша. Винаги се правех, че това не ми харесва, но всъщност не бе така. Хлапетата знаеха, че им нося подаръци. Бях купил часовник за Аида и няколко книги е романи на ужасите — за Кели. Нямаше да кажа на момичето, че съм забравил за рождения му ден — надявах се, че и то е забравило.

Излязох от автомобила и се насочих към входната врата. Ами че да, те искат да вляза в коридора като инспектор Клозо и да ми устроят засадата там. Широко отворих вратата и извиках:

— Хей! Хей! Има ли някой тук?

Само след миг децата щяха да ме атакуват.

Не се случи нищо.

Може би имаха нов план и се бяха притаили някъде в къщата, като се мъчеха да не се разкикотят.

Малкият входен коридор води до голямо правоъгълно антре с врати за различните стаи на първия етаж. От кухнята дочух женски глас да пее по радиото рекламата на станцията.

Хлапетата все още ги нямаше. Тръгнах на пръсти към кухнята. После високо зашепнах:

— Виж ти, ще трябва да си ходя… щом няма никого… Жалко, защото съм донесъл подаръци за две момиченца…

Вратата на дневната от лявата ми страна бе открехната трийсетина сантиметра. Когато минавах покрай нея, не погледнах вътре, но с периферното си зрение зърнах нещо, на което отначало не обърнах внимание. А може и да бях обърнал — може би мозъкът ми беше обработил информацията и я бе отхвърлил като прекалено ужасна, за да е истина.

Трябваше ми секунда, за да я осъзная, и когато го направих, цялото ми тяло замръзна на място.

Бавно завъртях глава в опит да проумея какво има пред мен.

Беше Кев. Лежеше на пода и главата му бе размазана с бейзболна бухалка — просто я видях до него. Същата, с която при последното ми идване миналата година ми се беше похвалил — лека алуминиева бухалка. Тогава той поклати глава и се засмя, когато ми каза, че местните фермери наричали тези бухалки „алабамски детектори на лъжата“.

Все още не можех да помръдна от мястото си.

Ами Марша и децата?

Дали убиецът не беше в къщата?

Трябваше веднага да си намеря оръжие.

В момента не можех да направя нищо за Кев. Дори не мислех за него, а само, че ми трябва някой от петте му пистолета. Знаех къде са скрити — винаги над равнището на достъп на децата, винаги заредени и готови за стрелба. Марша или Кев само трябваше да изберат едно от оръжията и да гръмнат онзи, който има зъб на Кев — а в света на дрогата това не бяха един или двама. „Мамка му, накрая го прецакаха“ — помислих си аз.

Съвсем бавно оставих подаръците на пода. Исках да чуя дали в къщата няма някакво движение.

Дневната бе голяма и правоъгълна. На лявата стена имаше камина. Нишите от двете й страни бяха заети от книжни лавици. Знаех, че вдясно на втората се намира най-големият и най-дебел синонимен речник на света, а върху него, пъхнат дълбоко навътре, точно над равнището на главата, но достатъчно близо, за да може да се достигне, лежи огромен тлъст патлак. Бе поставен така, че ако го вземеш, да е в правилно положение за стрелба.

Изтичах в стаята, без дори да погледна дали вътре няма някой друг. Без оръжие за мен това нямаше да има голяма разлика.

Стигнах до библиотеката, пресегнах се нагоре и взех пистолета. Незабавно се завъртях и застанах на колене в позиция за стрелба. Беше 9–милиметров „Хеклър Кох“, фантастично оръжие. Този даже имаше лазерен мерник под цевта — където попаднеше лъчът, там отиваше и куршумът.