Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Дишах дълбоко и бършех очите си. Оставаше ми да покрия още две стаи — втората баня и голямото помещение над гаража. Не можех да се откажа сега, защото можеха да очистят и мен.

Проверих останалата част от къщата и накрая полу се строполих, полу седнах на площадката. Виждах кървавите си отпечатъци навсякъде по килима.

„Стига, успокой се и помисли.“

Сега какво? Кели. Къде беше Кели, мамка му?

После си спомних за скривалището. Заради рискованата работа на Кев двете деца знаеха къде трябва да се скрият в случай на опасност.

Тази мисъл ме накара да се опомня. Ако Кели бе там, засега не я заплашваше нищо. Най-добре да я оставя в скривалището, докато не свършех останалото, което трябваше да свърша.

Изправих се и започнах да слизам по стълбището, като не преставах да държа пистолета напред. Междувременно видях, че съм оставил кръв по стената и килима, където бях седял. Почти ми се искаше убийците да се появят. Копнеех да видя тия типове.

Взех от кухнята кърпа и малък кашон и започнах да обикалям из къщата, за да избърша всички брави и повърхности, върху които бях оставил отпечатъци. После отидох при плъзгащите се врати към верандата и спуснах завесите. Не исках някой да открие чужди следи от пръсти, преди да се измъкна от тук и да се кача на самолета за Лондон.

Хвърлих поглед към Кев и разбрах, че съм се овладял. Вече го възприемах просто като труп.

Върнах се обратно горе, измих си ръцете и лицето и извадих от шкафа на Кев чиста риза, дънки и маратонки. Не ми бяха по мярка, но за момента щяха да свършат работа. Напъхах собствените си омазани с кръв дрехи в кашончето, което щях да взема със себе си.

Кев ми беше показал „дупката“, както я наричаше, построена под отворено стълбище, водещо към малък импровизиран таван. Ако Кев или Марша извикаха думата „Дисниленд!“, децата знаеха, че трябва да се скрият там и да не излизат, докато не дойдат да ги вземат мама или татко.

Започнах процедурата по влизането в гаража. Леко натиснах вратата и видях задната част на големите метални врати отдясно. Гаражът спокойно би могъл да поеме още три автомобила, освен служебната кола на Кев. „Шибана работа — спомних си, че ми бе казал той. — Всички луксове и модерни джаджи от края на деветдесетте в кола, която прилича на хладилник от шейсетте.“

Велосипедите на хлапетата висяха на стената наред с всички други боклуци, които семействата трупат в гаражите си. Виждах на отсрещната стена червената точка на лазера.

Влязох и се огледах. Никой.

Върнах се при стълбището. Имаше вероятност момичето да не излезе, ако не дойдат да я вземат мама и татко, но докато се приближавах, започнах съвсем тихичко да подвиквам:

— Кели! Аз съм, Ник! Хей, Кели, къде си?

Пистолетът през цялото време сочеше напред, готов да стреля при първа опасност.

— Добре де, след като те няма, ще си тръгна — казах аз, докато бавно маневрирах между кашоните. — Но ще проверя на още едно място и се обзалагам, че се криеш в Дисниленд. Само ще погледна… Обзалагам се, че си там…

Пред мен се издигаше камара големи кашони. В единия имаше фризер, в другия — пералня. С тях Кев бе направил нещо като пещера под стълбището и държеше там няколко играчки.

Пъхнах пистолета в дънките си. Не исках Кели да го вижда. Навярно вече беше видяла и чула достатъчно.

Доближих устата си до малка пролука между кашоните.

— Кели, аз съм, Ник. Не се плаши. Сега ще допълзя при теб. След секунда ще видиш главата ми и искам да ме чакаш с широка усмивка…

Застанах на четири крака и продължих нежно да говоря, докато размествах кашоните и се промъквах между тях към задната стена. Действах внимателно и бавно, защото не знаех как ще реагира детето.

— Сега ще си покажа главата зад ъгъла, Кели.

Поех си дълбоко дъх и проврях глава иззад ръба на кашона. Усмихвах се, но бях готов за най-лошото.

Тя бе там, гледаше ме с широко разтворени, ужасени очи, седеше свита на топка и се олюляваше напред–назад, запушила ушите си с длани.

— Здрасти, Кели — съвсем тихо произнесох аз.

Навярно ме беше познала, но не отговори. Просто продължи да се люлее и да ме гледа с огромните си, уплашени тъмни очи.

— В момента мама и татко не могат да те вземат, но можеш да дойдеш с мен. Татко ти ми каза, че няма проблем. Ще дойдеш ли с мен, Кели?

Отново никакъв отговор. Пропълзях в пещерата и се свих до нея. Тя плачеше и по лицето й бяха залепнали кичури светлокестенява коса. Опитах се да ги дръпна от устата й. Очите й бяха зачервени и подути.