Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Май щеше да вали. Тръгнахме към търговския център и аз продължавах да й говоря, защото се чувствах ужасно неловко. Какво друго да правиш с хлапе, което не е твое и не иска да е с теб?

Опитах се да хвана Кели за ръка, но тя се дръпна. Наоколо имаше много хора и не исках да привличаме вниманието, затова отново я прегърнах през рамо.

В търговския център имаше всичко: от склад за преоценени компютри до магазин за военни стоки — всичките в дълги, едноетажни, специално построени сгради, които приличаха на островчета сред морето на паркинга.

Влязохме в магазин за дрехи, откъдето си купих дънки и нова риза. Щях да се преоблека веднага, щом ми се отвореше възможност да взема душ и да сваля от гърба и краката си кръвта на Аида.

Изтеглих от банкомата триста долара, максимално допустимата сума за моята кредитна карта.

Отново излязохме на паркинга, но не се върнахме при колата. Здраво стисках Кели, докато вървяхме към хотела оттатък магистралата.

Когато наближихме, видях, че между „Бест Уестърн“ и пътя има редица едноетажни офиссгради. В момента гледахме към гърба на хотела.

Озърнах се наоколо и забелязах, че пресечките, които водеха отпред, бяха на километри от нас. Реших да преминем напряко. Движението беше натоварено и магистралата не бе предвидена за пешеходци. Поне имаше светофари, които забавяха колите. Стиснах ръката на Кели, докато чакахме възможност да пресечем. Вдигнах поглед към небето — облаците се бяха сгъстили и скоро щеше да завали.

Шофьорите, които навярно никога преди не бяха виждали тук нахални пешеходци, бясно надуха клаксоните, но ние стигнахме до отсрещната страна и прескочихме ниския парапет, за да се качим на тротоара. Пресякохме малък пустеещ участък, за да излезем на хотелския паркинг. Докато вървяхме покрай редиците от автомобили, запомних броя букви и цифри на регистрационните номера от Вирджиния.

„Бест Уестърн“ бе голяма, правоъгълна четириетажна сграда, изградена в архитектурния стил на осемдесетте години. Стените бяха бетонни и боядисани в отвратителен жълтеникав цвят. Докато се приближавахме към рецепцията, се опитах през прозореца да погледна вътре. Не исках да видят, че идваме откъм паркинга, защото щеше да е странно да изминем целия този път без преди това да проверим дали има свободни стаи и после да разтоварим багажа си. Надявах се, че Кели ще мълчи, когато влезем вътре. Исках само да си свършим работата и пак да излезем навън, все едно, че отиваме при мама в колата.

— Просто поседи тук — прошепнах й аз във фоайето. — Отивам да взема стая. — Дадох й туристическата листовка, която лежеше на един от столовете, но тя не й обърна внимание.

До кафемашината в ъгъла имаше голям телевизор. Предаваха футболен мач. Приближих се до служителката на рецепцията — около четирийсет и пет годишна жена, която си мислеше, че още е на двайсет и четири, зяпаше мача и навярно си мечтаеше за някой от нападателите.

— Трябва ми семейна стая за една нощ, моля — с широка усмивка обявих аз.

— Разбира се, господине — отвърна тя, все едно че беше завършила с отличие училището по чар на „Бест Уестърн“. — Попълнете този формуляр, ако обичате.

Докато започвах да пиша, попитах:

— Между другото, колко струва стаята?

— Шейсет и четири долара плюс ДДС.

Повдигнах вежди, за да покажа, че това са много пари за семеен мъж като мен.

— Зная — усмихна се жената. — Съжалявам.

Тя взе кредитната ми карта и аз попълних формуляра с фалшиви данни. Правех го откакто се помнех, лъжех в хотелските бланки, като си придавах спокоен вид, но всъщност погледът ми бягаше четири въпроса напред. Попълних и автомобилен регистрационен номер, а в графата за брой наематели вписах: „двама възрастни и едно дете“.

Служителката ми върна картата.

— Заповядайте, господин Стамфърд. Вашата стая е 224. Къде е колата ви?

— Точно зад ъгъла. — Разсеяно махнах с ръка към задната част на хотела.

— Добре, ако паркирате до стълбището, ще видите автомати за кола и лед. Качете се, завийте наляво и стая 224 точно от лявата ви страна. А сега ви желая приятен ден!

Можех да опиша стаята още преди да прекарам електронната карта през ключалката и да отворя вратата: телевизор, две двойни легла, два стола и тъмен дървен фурнир, типичната мания на американските архитекти на хотели.

Побързах да настаня Кели, за да мога да използвам телефона. Взех дистанционното управление и започнах да превключвам каналите с надеждата да намеря детско предаване. Накрая попаднах на някакъв анимационен филм.