Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Спомням си го, адски е хубав. Да го гледаме, а?

Тя седеше на леглото и ме наблюдаваше. Изражението й показваше, че тази екскурзия не й допада много–много. Разбирах я.

— Кели — казах аз, — ще те оставя само за няколко минути, защото трябва да телефонирам. Докато съм навън, ще взема нещо за пиене. Искаш ли кола? Или бонбони?

Момичето изобщо не реагира, затова просто продължих:

— Ще заключа вратата, а ти няма да отговаряш на когото и да е. На никого, разбираш ли? После ще си отключа сам. Поседи тук и си почини, а аз ще се върна само след около пет минути. Става ли?

Отново никаква реакция. Закачих на вратата табелка „Не пречете“, проверих дали съм взел електронната карта и излязох.

Закрачих към телефонната кабина на улицата, защото не исках Кели да чуе разговора, който щях да проведа. Не знаех кой знае колко за децата, но си спомнях, че когато бях седемгодишен, вкъщи не ставаше нищо, без аз да забележа. За всеки случай бях взел и мобифона на Кев от джоба на сакото му. Включих го и поисках идентификационен номер. Опитах с два основни — обичайния фабричен номер, четири нули и после 1234. Нищо. Не можех да опитвам повече — при някои телефони можеш да грешиш само три пъти и после апаратът автоматично прекъсва. Изключих го и го прибрах обратно в джоба си. По-късно щях да попитам Кели за номера.

Завих наляво през паркинга и се насочих към телефонните кабини край пътя. Известно време обмислях какво точно да кажа, после набрах Лондон.

Започнах завоалирано:

— Току-що свърших работа и съм във Вашингтон, на гости на стар приятел. Преди десет години бяхме колеги. Сега работи тук за американското правителство. — Очертах проблема и накрая прибавих, че двамата с Кели се нуждаем от помощ.

Завоалираното обяснение не е някакъв вълшебен код. Просто се опитваш да внушиш какво става и в същото време взимаш мерки срещу евентуално подслушване. Изобщо не можеш да заблудиш професионалистите — за тази работа си има шифри и прочее. Но единственото, което трябваше да знаят в Лондон, бе, че съм загазил, че детето на Кев е при мен и че ми трябва помощ. При това спешно.

— Ще предам съобщението. Имате ли номер за връзка?

— Не. Ще телефонирам пак след един час.

— Добре, дочуване.

Тези жени не преставаха да ме удивляват — абсолютно никога не се вълнуваха от каквото и да е. Сигурно на съпрузите им не им беше лесно в събота вечер.

Затворих слушалката и докато крачех към бензиностанцията, се почувствах малко по-добре. Знаех, че Фирмата ще реши проблема. Навярно щеше да им се наложи да се свържат с някоя голяма клечка в Щатите, за да ме измъкнат от лайната, но за какво иначе са приятелите? Нямаше да се спрат пред нищо, и не толкова, за да ми помогнат, а за да са сигурни, че операцията им ще остане в тайна.

Опитвах се да гледам на нещата откъм светлата им страна, нещо, за което времето изобщо не ми помагаше. Когато излизах от хотела, започваше да ръми и сега вече барабанеше истински дъжд. С малко късмет довечера Фирмата щеше да ни прибере. Щяха да се погрижат за Кели, а мен щяха да върнат в Англия за поредния разговор без кафе и бисквити.

Взех от бензиностанцията нещо за ядене и пиене, за да можем да останем в стаята надалеч от любопитни очи, както и малко сладкиши, за да ни помогнат да убием времето; после пресякох пътя и се върнах в хотела.

Докато отварях нашата врата, казах:

— Донесъл съм цяла купчина с разни неща — бонбони, сандвичи, чипс — даже съм ти взел да четеш един роман на ужасите.

Бях решил, че е по-добре да купя цяла купчина с тези разни неща, за да я разсея, отколкото да се опитвам да я прегръщам и утешавам. Така или иначе, нямаше да мога да го направя.

Тя лежеше, на леглото в абсолютно същото положение, в което я бях оставил, и гледаше към телевизора, но без да го вижда. Очите й бяха изцъклени.

Докато оставях покупките си на другото легло й предложих:

— Знаеш ли, струва ми се, че в момента ти трябва една хубава гореща баня. Даже съм ти купил шампоан за вана.

Може би ваната щеше да й помогне да излезе от кататоничното си състояние. Освен това, когато предадях Кели на Фирмата, исках да видят, че съм направил за нея всичко възможно. В края на краищата Кели бе дъщеря на мой приятел.

Пуснах крановете и извиках назад към стаята:

— Хайде, събличай се.

Тя не отговори. Върнах се в стаята, седнах на ръба на леглото и започнах да я събличам. Мислех си, че ще се съпротивлява, но тя седеше апатично, докато й свалях ризата и фланелката.