Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Сега вече се бях забъркал. Тази карта можеше да се изиграе само веднъж. Отсега нататък за мен нямаше да има спокойствие. Бях свършил с Фирмата и навярно щях да прекарам остатъка от живота си в далечно планинско село в Шри Ланка, като постоянно гледам през рамо.

Ами ако Фирмата решеше да признае на американците, че е провеждала операция, за която е забравила да спомене? Дали щяха да изтърпят удара по кокалчетата на ръката и после да кажат: „Този човек е убил един от вашите служители“? Не, не ставаше така. Фирмата нямаше да знае дали покритието ми е блъф и ако го използвах, какви поразии може предизвика в ръцете на пресата. Щеше да им се наложи да приемат, че казвам истината и да ми помогнат. Нямаха друг избор. Щяха да ни приберат в Англия и после трябваше да изтърпя уединението, докато забравят за мен.

Когато се върнах в стаята, Кели лежеше на леглото, увита в хавлията. Анимационното филмче бе свършило, звучеше някакъв сериозен новинарски глас, но аз не му обърнах много внимание. Струваше ми се, че приятелите ми бързо се изчерпват и независимо че момичето беше седемгодишно, исках да го чувствам на своя страна.

— Трябва да поостанем тук още час–два — казах аз, — а после някой ще дойде да…

И тогава го чух. Сериозният женски глас продължаваше:

— … брутални убийства и вероятно отвличане… — Обърнах се към екрана.

Жената бе чернокожа и около трийсет и пет годишна. Камерата на преден план даваше лицето й. Отзад се виждаха къщата на Кев и „Дайхатсу“-то. Полицаи се мотаеха около две линейки с проблясващи светлинни аларми.

Грабнах дистанционното и изключих телевизора.

— Кели, непослушно момиче такова — ухилих се аз, — не си си измила врата. Моментално върви да се измиеш!

Почти я изхвърлих обратно в банята.

— И да не излизаш, докато не ти кажа!

Включих телевизора и намалих звука.

— … съседите съобщават за бял, четирийсетина годишен мъж, висок около метър и осемдесет, с къса кестенява коса. Пристигнал е в къщата с бял додж с регистрация от Вирджиния, приблизително в два часа и четирийсет и пет минути. Сега ще разговаряме с лейтенант Дейвис от полицейското управление в окръг Феърфакс…

До нея стоеше оплешивяващ детектив.

— Можем да потвърдим, че тук е имало мъж, отговарящ на това описание. Молим за съдействие всички свидетели. Трябва да открием седемгодишната дъщеря на семейство Браун, Кели.

На екрана се появи нейна снимка, застанала в градината с Аида. Успоредно течеше писменото й описание. Предаването продължи от студиото, откъдето двамата водещи съобщиха, че семейството очевидно било жертва на убийство, свързано с наркотици. Показаха семейна снимка.

— Кевин Браун е работил в Бюрото по наркотиците… — Водещият разшири темата и заговори изобщо за проблема с дрогата в района на Вашингтон.

От банята не се чуваше плискане на вода. Очевидно Кели щеше да се появи всеки момент. Започнах да превключвам каналите: нищо повече за убийствата. Включих отново детската програма и влязох в банята.

Не бях чул плискане, защото тя не беше във ваната. Седеше на пода под мивката в същото ембрионално положение, в което я бях открил в гаража, запушила ушите си с длани, за да не чува новините по телевизията.

Искаше ми се да я утеша. Единственият проблем бе, че не знаех как. Реших да се престоря, че позата й не ми прави впечатление.

— Здрасти, Кели — усмихнах се аз, — какво правиш там долу?

Тя затвори очи толкова силно, че на лицето й се появиха бръчки. Взех я на ръце и я отнесох в стаята.

— Хей, май че ти се спи. Искаш ли да погледаш телевизия или просто да си легнеш? — Говорех глупости, но просто не знаех какво да кажа или да направя. Най-добре бе да се преструвам, че нищо не се е случило.

Свалих й хавлията. Топлината на тялото й вече я беше изсушила.

— Хайде да облечем някакви дрехи и да ти срешем косата. — Наистина се чудех какво да кажа.

Тя просто седеше. После, когато започнах да я обличам. Кели прошепна:

— Мама и татко са мъртви, нали?

Внезапно се задълбочих в опитите си да вкарам ръцете й в отворите на фланелката.

— Защо говориш така? Обясних ти, че просто известно време аз ще се грижа за теб.

— Значи пак ще видя мама и татко?

Или не можех да намеря съответните думи, или смелостта да й го кажа.

— Разбира се, че ще ги видиш. Просто трябваше адски бързо да заминат. Казах ти, беше прекалено късно да те вдигат, но ме помолиха да се грижа за теб. Веднага щом мама, татко и Аида се върнат, ще те заведа при тях. Скоро ще се върнат.