Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Последва кратка пауза, докато Кели смели думите ми. През това време й обух бикините.

— Защо не са ме взели със себе си, Ник? — Гласът й звучеше така, като че ли самата мисъл я натъжаваше.

Отидох при стола, за да взема дънките и ризата й. Не исках да вижда очите ми.

— Просто стана грешка и затова ме помолиха да се гриса за теб.

— Точно като „Сам в къщи“!

Завъртях се и я видях да се усмихва. Трябваше да се сетя за това.

— Да, точно като „Сам в къщи“. Оставиха те по погрешка! — Спомних си, че съм гледал този филм по време на един полет. Кретенска история, но с адски добри капани. Отново се заех с дънките й.

— И кога ще ги видим?

Не можех да я обличам цял ден. Завъртях се и тръгнах обратно към леглото.

— Няма да е веднага, но когато разговарях с тях, те ми казаха да ти предам, че те обичат, че им липсваш, да правиш всичко, каквото ти кажа и да си послушно момиче.

На лицето й грееше сияйна усмивка. Тя ми вярваше. Как нямах смелостта да й кажа истината!

— Кели, трябва да правиш каквото ти кажа, разбираш ли ме?

— Да, разбирам.

Тя кимна и аз видях едно малко момиченце, което се нуждаеше от нежност.

Направих всичко възможно отново да се усмихна.

— Не забравяй, те искаха да се грижа за теб известно време. — Вгледах се в очите й. — Я по-бодро! Хайде да погледаме телевизия.

С кутия безалкохолно в ръка двамата седнахме да гледаме „Пауър рейнджърс“. Не можех да мисля за друго, освен за новините. Бяха показали снимката на Кели по телевизията. Жената на рецепцията, продавачката от магазина за дрехи и който и да е друг можеха да са я запомнили. Посолството със сигурност вече се беше свързало с Лондон и всички скапаняци знаеха какво става, защото го бяха показали по телевизията. Нямаше нужда да чакам три часа, за да телефонирам.

Трябваше отново да изляза навън, защото не исках Кели да слуша. Облякох сакото на Кев, пъхнах дистанционното на телевизора в джоба си, казах й къде отивам и излязох.

Когато стигнах до стълбището, погледнах надолу. Пред фоайето бяха паркирани два автомобила. Бяха празни, но вратите им зееха отворени, сякаш собствениците им бяха бързали. Освен обичайните радиоантени, колите имаха половинметрови антени отзад. Единият автомобил бе бял форд „Тоуръс“, другият син каприс.

Нямаше време за мислене. Завъртях се и хукнах като луд към задния противопожарен изход.

Не беше моментът да се чудя как са ни открили. Докато тичах, възможностите прескачаха в ума ми. Очевидното решение бе да не взимам Кели със себе си и да ги оставя да я намерят. Тя ми висеше като воденичен камък на шията. Сам бих могъл да се измъкна.

Тогава защо престанах да тичам? Не бях съвсем сигурен, но инстинктът ми сякаш подсказваше, че момичето трябва да дойде с мен.

Върнах се обратно и влетях в стаята.

— Кели, трябва да тръгваме! Хайде, ставай!

Тя се унасяше в сън. На лицето й се изписа ужас заради промяната в тона ми.

— Трябва да тръгваме!

Грабнах якето й, взех я на ръце и се насочих към вратата. По пътя вдигнах обувките й и трескаво ги напъхах в джобовете си. Тя издаде някакъв звук, полууплашен, полупротестиращ.

— Просто се дръж за мен! — прошепнах й аз. Краката й бяха обвити около кръста ми.

Излязох на площадката. Затворих вратата и тя автоматично се заключи. Щеше да им се наложи да я разбият. Бързо огледах коридора, без да си правя труда да проверявам какво става долу. Скоро щях да разбера, ако ни преследваха.

Завих наляво и се затичах към края на коридора, после отново свих наляво и стигнах до противопожарния изход. Натиснах лоста и вратата се отвори. Намирахме се на открито бетонно стълбище от задната страна на хотела. Търговският център беше на около половин километър пред нас.

Тя се разплака. Нямаше обаче време за любезности. Вдигнах лицето й точно пред моето.

— Дойдоха хора, които искат да те вземат и отведат, разбираш ли? — Знаех, че това ще я уплаши и още повече ще я обърка, но нямаше друг начин. — Опитвам се да те спася. Млъкни и прави каквото ти кажа!

Силно я ощипах по бузата и разтърсих лицето й.

— Разбираш ли ме, Кели? Млъкни и здраво се дръж за мен!

Притиснах лицето й към рамото си и се затичах надолу по бетонната стълба, като обмислях накъде да поема.

Пред нас имаше четирийсетина метра обрасъл с трева участък, а зад него стара и ръждясала телена ограда, висока около метър и осемдесет. От другата страна беше гърбът на дългата редица офис сгради, които гледаха към магистралата и като цяло даваха представа за всички архитектурни стилове от последните трийсет години. Дъното на административната им зона бе покрито с боклуци и големи цилиндрични кошчета за отпадъци.