Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Кели пищеше. Трафикът я плашеше също толкова много, колкото и самото тичане. През всичките й седем години навярно постоянно я бяха предупреждавали да не си играе на улицата, а сега беше яхнала възрастен човек и навсякъде около нея летяха коли.

Когато прескочих парапета от отсрещната страна, аз също вече започвах да се плаша. Кели несъмнено ме бавеше, а все още ми оставаше да пробягам голямо разстояние, за да сме в безопасност. Наведох се и се запромъквах през паркинга, като се криех зад пикапи и по-големи автомобили.

В отсрещния край на търговския център се виждаше огромен магазин за компютри. Насочих се натам. Големите ъглови търговски сгради винаги са с по няколко входа. Предполагах, че тази има изход към другата страна, навярно отзад, така че даже да ме забележеха да влизам, щяха да си имат проблеми.

Знаех, че ще им е трудно да покрият магазина — самият аз бях правил подобни неща в Северна Ирландия. Ако играчът влезеше в търговския център, пращахме след него само един от нашите и после се втурвахме да блокираме всички изходи. Достатъчно сложно е дори когато познаваш обекта, да не говорим за случаите, когато трябва да го откриеш и идентифицираш. Ако искаше да вземе мерки против проследяване, той можеше да се качи с някой от асансьорите, да излезе през един изход, да се върне през друг, да се качи два етажа нагоре, да слезе с асансьор един надолу, после да се измъкне на паркинга… и го пиши изчезнал. Ако тези момчета бяха опитни, щяха да се заемат с блокирането на изходите веднага щом видеха къде отивам. Така че трябваше да действам светкавично.

Влязохме през широки автоматични врати. Приличаше на гигантски магазин „Направи си сам“, с камари офис оборудване, компютри и софтуер. Минах покрай касите без да взимам количка, все още с Кели на гръб. Сградата беше претъпкана. Стоях там, подгизнал от пот, гърдите ми мъчително се надигаха и спускаха, докато се мъчех да си поема дъх, а отгоре на всичко детето плачеше. Хората започваха да ни заглеждат.

— Искам вече да сляза! — простена Кели.

— Не, нека първо излезем от тук.

Хвърлих поглед назад и видях, че през паркинга минават две момчета. С костюмите си приличаха на цивилни ченгета и решително тичаха към магазина — очевидно се готвеха да блокират изходите. Трябваше да направя някой и друг завой и да ги заблудя.

Затичах се по една от пътеките, натъпкана с компактдискове с игри, завих надясно и поех покрай външната стена, като търсех изход. Мамка му, нямаше! Сградата изглеждаше като запечатана. Не можех да се върна по същия път, по който бях дошъл, но ако не откриех друг изход, щях да прекарам остатъка от деня в описване на кръгове из магазина.

Една от младите продавачки втрещено погледна към мен и се затича нататък по пътеката. Очевидно отиваше да повика управителя или охраната. Секунди по-късно към нас се приближиха двама мъже по ризи, на които бяха закачени табелки с имената им.

— Извинете, с какво можем да ви помогнем? — Бяха много любезни, но всъщност искаха да кажат: „Какво правиш в нашия магазин, мамка ти?“

Нямаше време да им отговарям. Хукнах към дъното на магазина. Търсех товарни площадки, аварийни изходи, отворени прозорци, каквото и да е. Най-после видях надписа, който се надявах да открия: „Противопожарен изход“. Втурнах се натам, блъснах вратата и сирената започна да вие.

Бяхме навън, върху платформа, очевидно използвана за разтоварване на камиони.

Спуснах се по четири–пет метални стъпала и стигнах до долу. Докато завивах наляво, извиках на Кели да се държи здраво.

Задната част на търговския център пустееше. Тук бяха административните зони с обичайните кошчета за боклук, фургони, дори ремарке, откачено от камиона си и използвано за складово помещение. Навсякъде имаше купчини кашони и отпадъци, трупани през целия ден. Извън асфалта видях телена ограда, която заобикаляше целия район и навярно бе висока около четири и половина метра. Следваше пустееща земя с отделни дървета и храсти. Предполагах, че оттатък са паркингът и магазините.

Чувствах се като плъх, попаднал в капан. Сега имах само две възможности — улиците от двете страни на дългата редица магазини.

Не можех да прескоча оградата с Кели на гръб, а ако се опитах да я прехвърля оттатък, щях да й строша краката. Затичах се наляво към страничния път, покрай гърба на магазините. Не, така нямаше да стане — преследвачите ми имаха прекалено много време, за да реагират и пътят щеше да е преграден.