— Ясно ти е какво ще направя сега, нали? — попитах.
Последва леко кимване.
Взех метален лост от купчина изхвърлени материали и му съобщих добрата новина там, където шията му се свързваше с рамото. Това му стигаше, но за всеки случай няколко пъти го изритах в главата и топките — трябваше да му попреча да вдигне тревога. Пък и професионалист като това момче трябваше да го очаква — ако сменяхме местата си, той щеше да играе ролята на домакин. Това със сигурност щеше да го забави с десетина минути, а аз не се нуждаех от повече.
Излязох иззад колата и бързо се огледах наоколо. Никой. Затичах се към контейнера. До него имаше голямо кошче за смет, което можех да използвам като трамплин. Скочих, вкопчих се за тавана и се качих отгоре. От тук до свободата оставаха само около четири и половина метра.
Видях знак, който показваше пътя към прелеза „Мейлордс“. Завих наляво и се затичах по тревата. След минута стигнах до друг паркинг. Насочих се право към прелеза, защото обещаваше някакво прикритие. Търсех тоалетна. С малко късмет щях да намеря изход към другата страна на търговския център.
Самият прелез представляваше миниатюрен търговски център предимно с магазини за обувки и пощенски картички. Открих тоалетните до кафенето на около една трета от пътя нататък по аркадата. Още по-надолу мернах друг изход към прелеза. Влязох в тоалетната.
Двама мъже току-що се бяха изпикали и в момента си миеха ръцете. Влязох директно в една от кабинките и поседях, докато чаках да се успокоя.
Сложих си слушалката в ухото и включих радиостанцията. Не успях да разбера много, защото имаше смущения. Навярно стените заглушаваха сигнала.
Избърсах с тоалетна хартия кръвта и калта от обувките и панталоните си и се почистих, доколкото можах. Когато бях сигурен, че двамата мъже са излезли, отидох да си измия ръцете и лицето. Все още чувах по радиостанцията само смущения.
Насочих се към кафенето, взех си капучино и седнах близо до дъното. Не правех впечатление със слушалката в ухото си, защото такива носеха много служители от охраната на магазините.
Преследвачите ми се включиха в мрежата. Разговаряха свободно и не използваха кодове, сякаш линията е обезопасена. Проверих и разбрах, че радиостанцията е снабдена с устройство, излъчващо избрани шифровани сигнали. Когато двама или повече души натиснеха съответния бутон, можеха да разговарят спокойно, докато всички останали щяха да чуват само пращене.
Подслушвах ги, докато проверяваха района зад търговския център, където бях оставил младия мъж, и други места, които не можех да определя. Но не чувах да има централно ръководство. Зачудих се. После си помислих: „Защо в хотела се оказаха тъкмо тези момчета, а не униформените полицаи?“ Предполагаше се, че съм убиец и похитител — в ситуация като тази би трябвало да очаквам тежковъоръжени спецчасти да изскачат от камиони шевролет. Осъзнах, че тъкмо това ме е накарало да изтичам обратно за Кели без дори да го разбирам. Трябваше да потърся документите на момчето, което бях обезвредил. Но вече бе прекалено късно.
Как ме бяха открили толкова бързо в „Бест Уестърн“? Дали не бяха проследили телефонния разговор с Лондон от стаята ни? Невъзможно: твърде бързо. Може би бяха засекли кредитната ми карта? Още по-малко вероятно. Единствено от Фирмата знаеха подробностите за фалшивите ми документи, а те нямаше да ме издадат, защото прекалено се страхуваха американците да не разберат за нелегалните им операции. Така че трябваше да е жената от рецепцията. Сигурно беше гледала новините и бе познала снимката на Кели. Но и така нещо не се получаваше. Започвах да се чувствам извънредно неспокоен.
Тези момчета не бяха от групата на Мики Маус. Когато се сблъсках с мъжа зад колата, той носеше разкопчано двуредно сако. Но едва сега, като се замислих, се сетих, че отначало сакото изобщо не бе разкопчано. Значи сигурно се затваряше с американски цип.
Продължавах да подслушвам радиостанцията. Откриха го. Казваше се Лутър, но очевидно шефът им не се интересуваше прекалено много от състоянието му. Просто искаше да знае дали може да говори.
— Да, добре е.
— Сам ли е?
— Да.
— Видял ли е обекта?
— Не, твърди, че не е видял обекта, но че двамата още са заедно.
— Знае ли в каква посока са тръгнали?
Последва пауза.
— Не.
Представих си Лутър, седнал на земята и опрял глава на автомобила. Сигурно ми беше адски бесен. Май че говореше нещо. Гласът му звучеше като на пиян.
Читать дальше