Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Отново се върнах в антрето. Докато се движех, държах пистолета насочен нагоре към стълбите, които в момента бяха срещу мен. Последната непроверена стая на първия етаж бе кабинетът на Кев. Долепих ухо до вратата. Не чувах нищо. Изпълних същата процедура и влязох вътре.

Стаята беше малка, само колкото да се съберат няколко кантонерки, бюро и стол. Лавиците бяха пълни с книги и снимки на Кев, който стреля, тича и прочее. Сега всичко бе на пода. Единственото здраво нещо беше компютърът на Кев. Той лежеше настрани върху бюрото и на екрана му все още се виждаше скрийнсейвърът на Британската армия, който му бях пратил за майтап. Принтерът и скенерът бяха на пода до бюрото, но това бе обичайното им място.

Излязох в антрето и погледнах към стълбището. Това щеше да е проблем. Беше спираловидно и щеше да ми се наложи да се правя на Худини, за да си прикрия задника, когато стигна до средата. Сега нямаше да използвам лазера — не исках да съобщавам предварително за действията си.

Започнах да се изкачвам. За щастие килимът бе дебел и заглушаваше стъпките ми, но въпреки това се чуваше като ходене по лед — леко проверявах дали стъпалото няма да изскърца, после поставях крак плътно до вътрешния ръб, бавно и прецизно.

Когато стигнах до средата, насочих пистолета над главата си и опирайки се на стената, продължих да се изкачвам заднешком.

Две стъпала, изчакване, вслушване. Още две стъпала, изчакване, вслушване.

Бях сам и имах право на тринайсет изстрела, може би на четиринайсет, ако пълнителят беше дозареден след вкарването на патрон в патронника. Тези момчета обаче можеха да притежават полуавтоматично оръжие или даже автоматично. Ако беше така и ме очакваха, денят ми нямаше да завърши добре.

Пералнята беше на последното си гръмовно завъртане. По радиото продължаваха да свирят софт рок. Нищо друго.

Адреналинът ми се покачваше. Въпреки климатичната инсталация, целият плувах в пот. Започваше да се стича в очите ми и трябваше да ги избърша с лявата си ръка — едно по едно.

Вече бях срещу стаята на момичетата. По памет знаех, че вътре има двуетажно легло и най-голямото светилище на Покахонтас в света — тениски и плакати, спално бельо, даже кукла, която пееше нещо за цветовете.

Спрях и се приготвих за най-лошото.

Протегнах ръка към бравата и започнах процедурата. Нищо. Никой.

Стаята бе чиста и подредена. По леглата бяха натрупани камари от играчки. Темата пак беше „Покахонтас“, но очевидно следвана по петите от „Играта на играчките“.

Накрая отново излязох на площадката. Държах се така, все едно, че е друга стая, защото не знаех какво може да е станало през трийсетте секунди, откакто я бях оставил.

Бавно се придвижих към следващата спалня, почти притиснал гръб към стената и протегнал пистолета напред. Мислех си: „Ами ако… Какво ще направя, ако излязат от онази врата? Ами ако?… Ами ако?“

Когато наближих спалнята на Кев и Марша, открих, че вратата е леко открехната. Все още не можех да видя нищо вътре, но постепенно започнах да долавям някаква миризма. Слаб металически мирис, а също и смрад на лайна. Пригади ми се. Трябваше обаче да вляза.

Докато надничах иззад касата, успях да зърна Марша. Беше коленичила до леглото и горната половина на тялото й бе просната по лице върху матрака с широко разперени ръце. Завивките бяха целите в кръв.

Отпуснах се на колене. Усещах, че изпадам в шок. Не можех да повярвам, че е истина. Не, този ужас не се беше случил с това семейство. Защо да убиват Марша? Би трябвало да преследват само Кев. Искаше ми се само да махна с ръка, да седна и да зарева с глас, но знаех, че хлапетата са били в къщата и че все още може да са тук.

Взех се в ръце. Влязох вътре, като се мъчех да не обръщам внимание на Марша. Стаята бе чиста.

Следващата ми задача беше вътрешната баня. Отворих вратата и онова, което видях, ме довърши окончателно. Бам, блъснах се в стената и се свлякох на пода.

Аида лежеше на земята между ваната и тоалетната чиния. Петгодишната й главичка бе почти откъсната от раменете й. Задържаха я само шест–седем сантиметра плът и прешлените й ясно се виждаха.

Навсякъде имаше кръв. Бяха омазани цялата ми риза и ръце. Седях в кървава локва и тя попиваше в панталоните ми.

Извърнах глава към вратата и погледнах към Марша. Трябваше да положа всички усилия, за да не изкрещя. Клинът й бе разкъсан, бикините й бяха свалени и тя се беше насрала, навярно в момента на смъртта. От пет метра разстояние виждах единствено, че един човек, към когото наистина изпитвах привързаност, а може би дори обич, бе на колене и кръвта му беше навсякъде по леглото. Бяха сторили с нея същото като с Аида.