Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Хеликоптерът беше собственост на гражданска компания, така че процедурата при пристигането в Шанън не бе по-различна от тази, ако се занимавах с отглеждане на коне и идвах да проверя състоянието на фермата си в Типърари, или пък ако бях бизнесмен, пристигащ от Лондон, за да напълни куфарчето си с евро субсидии. Пресякох асфалта и влязох на терминала, минах през митницата и последвах знаците към изхода, за да се насоча към таксиметровата стоянка. В последния момент се отклоних и се върнах в залата за заминаващи.

От гишето на „Еър Лингъс“ си взех билета за Хитроу, запазен на името на Ник Стамфърд. Когато си избираш име за прикритие, е най-добре да запазиш собственото си малко име — по този начин естествено реагираш, когато те повикат. Освен това не е зле презимето ти да започва с истинския ти инициал, защото по-лесно се подписваш. Избрах си Стамфърд, по името на битката при Стамфърдския мост. Обичах средновековната история.

Тръгнах право към магазина, за да си купя чанта. Всеки пътник си носи ръчен багаж — ако се качах на самолета само с кутия кола, щях да изпъквам като топките на булдог. Никога не носех нещо, което трябва да се дава на багаж, защото тогава си в ръцете онзи, който решава дали пък да не ти вземе куфарите за Токио и да ги прати в Буенос Айрес. Даже багажът ти да пристигне нормално, ако излезе на конвейера пет минути след този на обекта ти, вече си се прецакал.

Купих си паста за зъби и други дреболии, като през цялото време се оглеждах за Юън. Знаех, че плътно следи Кер и Макгиър, освен ако вече не бяха отлетели.

Залата за заминаващи бе пълна с ирландски семейства, които се готвеха да открият великденското слънце, и с току-що пенсионирани американци, дошли да потърсят корените си, мотаещи се наоколо с чисто нови пуловери, чадъри и бейзболни шапки с ирландски духчета и детелини 2 2 Национален герб на Ирландия. — Б.пр. .

Гъмжеше от хора и баровете въртяха добър оборот. Забелязах Юън в отсрещния край на терминала. Седеше в едно от кафенетата, пиеше голямо кафе и четеше вестник. Винаги ми се е струвало, че името Юън някак си не му приляга. Караше ме да си мисля за някакъв тип с поличка, който тича нагоре–надолу и размахва двуостър шотландски меч. Всъщност, той е роден в Бедфорд и родителите му произхождат от Ийстбърн. Навярно бяха избрали името му от някой филм. Юън беше нисък, имаше обезобразено от акне лице и най-големия мотоциклет на света. Проблемът бе, че едва седеше изправен на него, защото пръстите на краката му едва допираха до земята.

Отляво имаше бар. Като съдех по мястото, където седеше Юън, предположих, че играчите са именно там. Не си направих труда да проверя — в един момент той щеше да ми ги покаже. Нямаше за къде да бързам.

Когато излязох от магазина, погледнах към кафенето и срещнах очите му. Закрачих към него с широка усмивка на лице, сякаш току-що бях забелязал отдавна изчезнал приятел, но продължавах да мълча. Ако някой го наблюдаваше и знаеше, че е сам, не би било естествено да седна до него и да започна да говоря. Трябваше да изглежда като случайна среща, но не чак толкова шумна, че да привлече вниманието. Нямаше начин хората да си помислят „О, я виж ти, двама шпиони се срещат“, но все пак щяха да ни забележат. В момента това навярно не би означавало нищо, но по-късно можеше да ми струва скъпо.

Юън се надигна и отвърна на усмивката ми.

— Здрасти, пич, какво правиш тук? — Той посочи към съседния стол.

Седнахме и тъй като беше домакин на срещата, Юън трябваше да предложи прикритието.

— Тъкмо пристигам от Белфаст да те видя преди да отлетиш обратно за Лондон. — Стари приятели от училище. Приятно е да разбереш, че и двамата сте измислили една и съща история.

— Къде са те? — казах аз, сякаш питах за семейството му.

— Моята половинка си тръгна и барът е твой. Мини отдясно на телевизора. Двамата седят — единият е с дънково яке, другият с черно кожено сако. Кер е отдясно. Сега се казва Майкъл Линдзи. Макгиър е Морган Ашдаун.

— Регистрираха ли се?

— Да. Носят само ръчен багаж.

— За две седмици във Вашингтон?

— Имат само сакове.

— И не заминават за другаде?

— Не, изглежда пътуват за Хитроу.

Отидох да взема две кафета.

Можех да се закълна, че са единствените ирландци на бара, защото всички други носеха пуловери и пиеха огромни количества от онази черна течност. Тези двамата бяха на будвайзер и гледаха футбол. Пушеха цигари за десетима и ако бяха в някой бар в Лъндъндери, щях да ги помисля за нервни, но „Еър Лингъс“ забранява пушенето по време на полет и тези момчета очевидно се мъчеха да си наваксат преди да се качат на самолета.