Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Докато изпълнявах вентрилоквисткия си номер, видях, че към мен се приближава някакъв тип, който буташе велосипед. Копелето се готвеше да ме заговори. Свалих пръста си от бутона и зачаках, дълбоко зачел се в местния вестник, въпреки че си нямах и представа какво пише в него. Не исках младежът да ми се лепне и да обсъждаме времето, но не можех и просто така да го разкарам, защото можеше да се разпени и да привлече вниманието на Савидж.

Той спря до мен, като държеше с едната си ръка колелото и размахваше другата. Попита ме нещо. Не разбрах нито дума. Направих гримаса, с която показвах, че не зная накъде отива светът, свих рамене и пак сведох поглед към вестника. Очевидно бях сгрешил. Той ядосано измърмори и без да престава да жестикулира, се отдалечи с велосипеда си.

Върнах се в мрежата. Не можех да видя добре Савидж, но краката му все още бяха извън реното. Беше си наместил обаче задника на шофьорската седалка и ровичкаше под таблото, в жабката — сякаш бе забравил нещо и се беше върнал да го вземе. Нямах представа какво точно прави, но той продължи да рови и в джобовете си. Дали не свързваше взривяващото устройство?

Въздухът беше свеж и чист под ослепително синьото средиземноморско небе; утринното слънце тъкмо започваше да грее достатъчно силно, за да се разхождаш без сако. Клоните на дърветата покрай площада бяха покрити с толкова малки птички, че не можех да ги видя сред гъстия листак. Те обаче вдигаха достатъчно шум, за да заглушат уличното движение.

Чувствах се като боксьор — можех да чуя тълпата, вслушвах се в секундантите си и в рефера, чаках гонга, но най-вече се бях съсредоточил върху момчето, с което щях да се бия. Нищо друго нямаше значение. Бях се абстрахирал от всичко, което ставаше около мен. Единствените важни хора на света бяхме ние с Браво Едно.

Юън все още работеше като луд и се опитваше да покрие другите два обекта. Познавах този тип като роден брат — може би даже по-добре, защото повече от двайсет години не бях виждал никого от семейството си. Беше фанатично отдаден на работата си. Знаех начина му на мислене, знаех, че онова, което щеше да каже по мрежата, щеше да е много спокойно, много точно и много ясно.

Кев и Мързеливия Пат продължаваха да ме поддържат. Другите двама, Зулу и Лима, бяха с Юън. Четиримата трябваше да обикалят наоколо, да слушат мрежата, за да са незабележими за обектите, и в същото време винаги да са достатъчно близо, за да ни се притекат на помощ, ако объркаме конците.

Всички можехме да чуем Юън по мрежата. Той се приближаваше към Браво Две и Ехо Едно. Двамата играчи идваха към нас.

Браво Две беше Даниъл Мартин Маккан. За разлика от Савидж, който бе високообразован и опитен бомбаджия, „Лудия Дани“ беше касапин и по професия, и по природа. През 1985–та Джери Адамс го бе изхвърлил от движението за подготовка на убийство, влизащо в разрез с новата политическа стратегия. Все едно да те изритат от Гестапо заради жестокост, но Маккан имаше поддръжници и скоро уреди да го върнат обратно. Беше женен, имаше две деца и с името му се свързваха двайсет и шест убийства. Роялистите от Ълстър веднъж се бяха опитали да го убият, но очистят.

Ехо Едно бе Мейрийд Фаръл. Произхождаше от средната класа и беше завършила манастирско училище. На трийсет и една години, тя бе сред най-високопоставените жени в ИРА. Ако човек и видеше снимката, щеше да я помисли за ангел. Тя обаче беше излежала десетгодишна присъда за поставяне на бомба в Белфаст и се бе върнала в организацията веднага след освобождаването си. Няколко месеца по-рано любовникът й, също терорист, случайно се беше самовзривил. Както каза на съвещанието Симъндс, това я правеше „адски бясно Ехо Едно“.

Юън информираше за маршрута, по който вървят. Всички знаеха къде са, всички щяха да стоят настрани, за да не ги подплашат.

— Браво Две и Ехо Едно са на Син Две — отляво надясно — право към Син Седем. — Пресичаха пътя и се насочваха към реното.

Познах ги веднага, щом се появиха иззад ъгъла. Дребничката, почти невинна наглед Фаръл и Маккан, с къдрава руса коса и злобна уста. Отлично познавах и двамата — работех срещу тях от години. Включих се в мрежата и потвърдих самоличността им.

Всички бяха по местата си. Единственият проблем беше, че все още не бяхме предали положението в ръцете на военните. При Алфа, нашия командир в момента, трябваше да са шефът на полицията, хора от външното и от вътрешното министерство и кой ли не още. Всички искаха да участват и всеки — със собствените си интереси. Можехме само да се надяваме, че Симъндс се грижи за нашите. Бях се срещнал с шефа на бюрото за Северна Ирландия в СРС само два дни по-рано, но той определено командваше парада откъм наша страна. В гласа му се долавяше увереност, изградена по игрищата на Итън, и той бавно премерваше думите си, досущ като инспектор по качеството.