Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Щях да разкрия тази загадка. Стиснах цилиндъра в дясната си ръка, приготвих се за отбрана с лявата и тихо се приближих до вратата. В последния момент дълбоко си поех дъх, приведох рамене и влетях вътре.

Мъжът се блъсна в стената отзад и извика:

— Какво става, мамка му? — Протегна ръце напред, за да се задържи, и тялото му попречи на вратата да се отвори.

Налагаше се отново да я блъсна. Основното правило на крадеца е да действа решително и бързо. Натиснах с цялата си тежест и го заковах за стената. Беше едро момче. Трябваше да внимавам, иначе спокойно можех да се прецакам. Сграбчих го с лявата си ръка за намазаната с гел коса и дръпнах главата му наляво, за да оголя дясната страна на шията му.

Човек не използва само ръката си, за да удари някого. Трябваше да приложа към цилиндъра цялата си тежест, като боксьор, използващ бедрата и горната половина на тялото си, за да придаде замах на удара си. Без да преставам да натискам вратата с лявата си ръка, аз вдигнах цилиндъра в дясната, завъртях цялото си тяло и го праснах точно под ухото. Идеята ми бе само да го поваля, а не да го убия или да му увредя мозъка за остатъка от живота му. Ако исках да го очистя, щях да го цапардосам по главата няколко пъти. Разбира се, днес нямаше да е най-щастливият му ден, беше попаднал не където трябва и не когато трябва.

Това бе добър удар. Мъжът изпъшка и се свлече на пода. Пред очите му несъмнено бяха избухнали звезди, онова пращящо и пропукващо усещане, което изпитваш, докато падаш почти в безсъзнание. Единственото му желание в този миг сигурно бе да се свие под юргана и да се скрие. Тъкмо затова използвах цилиндъра, а не пистолет. А и реакциите на хората към огнестрелно оръжие са непредвидими. Той можеше да се окаже цивилно ченге и също да има патлак или пък да е някакъв героично настроен гражданин. Е, вече нямаше значение. Старите методи са си най-добри.

Беше си блъснал главата в казанчето и от носа му се стичаше кръв. Издаваше някакво високо, детинско хленчене. Бе в отвратително състояние, но все пак беше жив. За всеки случай го ударих още веднъж. Исках известно време да не може да се изправи. Той престана да издава какъвто и да е звук.

С лявата си ръка завъртях настрани главата му. Не трябваше да е в състояние по-късно да ме разпознае. С дясната си ръка разкопчах анцуга му и измъкнах портфейла. После започнах да претърсвам джобовете му, в случай, че е скътал там някоя и друга тлъста пачка. Пръстите ми напипаха пластмасова торбичка, която изпълни дланта ми. Извадих навън бял прах, опакован в малки, готови за продажба пликчета, които ми се сториха достатъчно, за да пратят целия квартал на този тип в орбита. На мен обаче нямаше да ми свършат никаква работа и затова ги оставих на пода.

Едва тогава осъзнах какво се е канил да направи, докато бях го изчаквал пред писоара. На лявата му ръка бе увит гумен маркуч и от малка прободна раничка сълзеше кръв.

Вероятно беше стъпил с левия си крак върху тоалетната чиния, за да си подпре ръката, докато се дрогира. Видях спринцовката на земята.

Когато се изправих, усетих, че панталоните ми са мокри и погледнах надолу. В крайна сметка типът се бе смял последен. Бях направил така, че да загуби контрол над телесните си функции и добре се беше опикал. А аз бях коленичил в урината му.

Вдигнах ключа от пода. Той също бе целият мокър. Мъжът започваше да идва в съзнание и да пъшка. Хванах главата му и я блъснах в тоалетната, за да остане още малко там, където си е.

Напуснах кабинката. Нямаше време да почиствам дъждобрана си. Отидох до вратата и извадих запънките, мушнах ги в джоба си, излязох навън и трескаво заключих. После хвърлих ключа в някакъв храсталак.

Бях останал буквално без дъх и по лицето ми се стичаше пот, но трябваше да се успокоя. Ако случайно иззад ъгъла се появеше друг желаещ да използва тоалетната, щях да му кажа, че не работи.

Докато пресичах пътя, мимоходом погледнах наляво и назад. Нищо. Повече нямаше да проверявам. Скоро щях да разбера, ако ставаше нещо — щях да чуя виковете и стъпките на хора, тичащи към мен. Тогава щеше да ми се наложи да реагирам — но в крайна сметка аз бях онзи, с големия шибан патлак.

Минах покрай автобусната спирка и продължих към първата пряка. След още два завоя съблякох дъждобрана и увих цилиндъра и шапката си в него. Продължих напред, намерих кошче за смет и се избавих от вързопа.

Когато отново излязох на магистралата, небрежно извадих портфейла, сякаш проверявам дали не съм си забравил кредитната карта. Отворих го и открих, че съм семеен човек. Вътре имаше прелестна снимка, на която се мъдрехме аз, жена ми и две хлапета: семейството на Ланс Уайт. Не мислех, че на г–жа Уайт ще й стане много приятно, когато се прибера вкъщи.