Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Какво да ви кажа — отвърна момичето и започна да си събува дънките пред мен толкова нехайно, сякаш бяхме женени от десет години. — Нямаше го известно време. Видях го преди около месец, когато се върна. Шери погледна към Кели и после отново към мен. — Приятел ли сте му?

— От отдавна.

— Предполагам, че няма да има нищо против да се чуете. Имам някъде номера му, ако, разбира се, успея да го намеря.

Само по сутиен и гащички, тя затършува в чантата си. После погледна към другите момичета и попита:

— Коя съм поред?

— Четвърта.

— Божичко! Може ли някой да мине преди мен? Не може ли да съм шеста? Още не съм се гримирала.

Иззад лаптопа се разнесе изсумтяване. Очевидно момичето от турския харем щеше да мине четвърто.

Чантата на Шери се оказа нещо като пещерата на Аладин.

— Ето го.

Тя ми подаде картичка на ресторанта, на гърба на която бяха надраскани адрес и телефонен номер. Познах почерка на Пат.

— Това някъде наблизо ли е? — попитах аз.

— „Ривърууд“ ли? На петнайсетина минути път с кола, след моста.

— Ще му позвъня. Благодаря ви!

— Нали ще му напомните, че съм жива? — усмихна се тя с бледа надежда.

Заявих на Кели:

— Вече трябва да си вървим, Джоузи!

Тя издаде напред долната си устна.

— Уффф… — Може би се дължеше на компанията на други жени, но детето изглеждаше по-спокойно, отколкото през цялото време, докато бяхме заедно. — Наистина ли? — умолително попита Кели. Големите и кръгли очи бяха гримирани, а устните — начервени.

— Страхувам се, че се налага — отвърнах аз и започнах да я бърша.

— Не може ли да остане при нас? — попита полицайката. — Ние ще се грижим за нея. Ще я научим да танцува.

— Моля ти се, Ник!

— Съжалявам, Джоузи, но за да работиш тук, трябва да си много по-голяма. Нали така, момичета?

Те й помогнаха да се освободи от всичките й пера. Една от танцьорките каза:

— Ако се стараеш в училище, миличка, после ще можеш да работиш тук, с нас.

Показаха ни пряк път през служебния изход отзад. На излизане Кели ме попита:

— Какво работят те?

— Танцьорки са.

— А защо са по бикини и носят всички онези пера?

— Не зная — отвърнах аз. — Някои хора обичат да гледат такива неща.

Точно, когато стигнахме до изхода, чух Шери да вика:

— Дъщеря му ли? Копелето му лъжливо!

Спуснахме се обратно по склона, като търсехме къде да се скрием от дъжда. На една от сградите, която повече приличаше на къща, отколкото на ресторант, имаше надпис „Джорджтаун Дайнър“. Влязохме.

Седнахме в полупразното заведение: аз — с чаша кафе, Кели — с кола. И двамата бяхме дълбоко замислени — аз, за това как да се свържа с Пат, тя — най-вероятно как ще порасне и ще отиде в колеж, облечена като Покахонтас. Близо до масата ни продаваха картички с местни пейзажи. Повече напомняше на изложбена зала, отколкото на кафене.

— Не можем просто да се изтърсим при Пат, защото има вероятност да го изложим — обясних аз. — А и не мога да му телефонирам, защото е възможно да поставят къщата му под наблюдение.

Кели разбиращо кимна, без да има представа за какво говоря, но очевидно беше доволна, че участва в работите на възрастните, вместо да я зарежат или да я влачат като чувал.

— Досадно е, защото е само на петнайсет минути от тук — продължих аз. — Какво мога да направя?

Тя леко сви рамене, после посочи зад мен и предложи:

— Прати му картичка.

— Добра идея, но ще стане много бавно.

После ме осени внезапна идея.

— Страхотно попадение, Кели!

Тя се ухили до уши. Купих поздравителна картичка за рожден ден с кадифен заек, който държи роза. Помолих за химикалка и се върнах на масата. Написах:

„Пат, загазил съм я. Кев е мъртъв и Кели е с мен. Трябва ми помощ. НЕ БЯХ АЗ. Спешно позвъни от външен телефон на 181–322-8665.

Запечатах плика, адресирах го до Пат, после помолих да ми заемат телефонния си указател. Открих каквото ми трябваше и то се намираше на същата улица, вероятно недалеч от тук. Облякохме си дъждобраните и излязохме. Беше спряло да вали. Погледнах номерата на улицата — трябваше да тръгнем надолу, към реката.

Офисът на куриерската фирма се намираше в съседство с окултистки магазин. Витрината беше пълна с „целебни“ кристали, които можели да променят живота ти. Зачудих се кой ли от тях продавачите щяха да ми предпишат, ако им опишех одисеята си. Кели искаше да остане навън и да погледа витрината, но аз настоях да дойде с мен. Хората биха могли да обърнат внимание на само дете, което стои пред магазин. Съществуваше и опасност някой от магазина да я познае, но трябваше да балансирам между този риск и възможността да я използвам за прикритие.