Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Еби си майката.

Блъснах цевта обратно в устата му и тихо, твърдо, почти бащински произнесох:

— Погледни ме!

Нищо нямаше да изкопча от него. Бе прекалено добър професионалист.

Мамка му! Натиснах спусъка.

Дълбоко си поех дъх и избърсах кръвта, пръснала в очите ми, когато го прострелях.

Опитах се да възвърна самообладанието си. Спрях се за няколко секунди, отново си поех дъх и се опитах да измисля какво да правя сега.

Някой можеше да е чул изстрелите и да съобщи за тях. Трябваше да приема, че вече го е направил. Кели продължаваше да пищи някъде в далечината.

Най-важно беше оборудването ми. Хвърлих се във вътрешния офис. Изтръгнах кабела от компютъра, извадих дискетата от флопито и я пъхнах в джоба си. Прибрах всичко в сака и се върнах в предния офис.

Приближих се до Макгиър. Приличаше на Кели, когато спеше, само че лицето му бе като пица и на тила му зееше огромна рана, от която върху килима капеше сива течност.

Взех сака, прехвърлих го през рамо и излязох в коридора да прибера пистолета си и да открия Кели. Нямаше проблем — само трябваше да следвам посоката на писъците.

Тя се бореше с вратата на противопожарния изход. Гърбът на дъждобрана й беше целият в кръв — навярно моята, когато Макгиър ме бе повалил. Кели се мъчеше да завърти бравата, но пръстите й не искаха да я слушат. Подскачаше от крак на крак, пищеше и удряше с юмруци по вратата от ярост и ужас. Приближих се, хванах я за ръката и я разтърсих.

— Престани! Престани!

Така нямаше да стане. Кели беше в истерия.

Вгледах се в мокрите й от сълзи очи и казах:

— Виж, опитват се да те убият. Разбираш ли го? Искаш ли да умреш?

Тя се опита да се отскубне от мен. Притиснах устата й с длан и чух как се мъчи да си поеме въздух през носа. Повдигнах лицето й към моето.

— Тези хора се опитват да те убият. Престани да ревеш, просто престани да ревеш.

Тя утихна и престана да се съпротивлява. Пуснах я.

— Дай ми ръка, Кели.

Все едно, че държах медуза.

— Пази тишина и просто ме слушай — казах аз. — Трябва да ме изслушаш, ясно ли е? — Отново се вгледах в очите й.

Тя зяпаше през мен, като че ли бях от стъкло, и по лицето й се стичаха сълзи.

Натиснах лоста на противопожарния изход и отвън ме лъхна студен, влажен въздух. Не можех да видя нищо, но навярно очите ми просто още не се бяха приспособили. Задърпах Кели за ръка и стъпките ни отекнаха надолу по металното стълбище. Не ми пукаше за шума — и без това вече бяхме вдигнали достатъчно.

Докато тичах към оградата, се подхлъзнах в калта и паднах. Кели нададе вик и отново избухна в сълзи. Разтърсих я и я накарах да млъкне.

Стигнахме до оградата. Вече чувах сирени по магистралата. Сигурно идваха за нас. След миг чух други шумове откъм паркинга.

— Почакай тук!

Покатерих се по оградата със сака, пуснах го долу и скочих. Вече се приближаваха, но не можех да ги видя. Кели ме гледаше от другата страна и хълцаше, хванала се за оградата.

— Ник… Ник… Моля те, искам да дойда с теб!

Започнах да копая. Погледът ми беше прикован в пролуката между двете сгради. Отдясно по магистралата се носеха сини светлини, които осветяваха небето.

Кели отново се разхълца.

— Ще се оправим — казах аз, — ще се оправим. Просто остани където си. Погледни ме! — Срещнах очите й. — Стой където си!

Сега светлините и сирените бяха на „Бол Стрийт“. Изрових документите си и ги прибрах в джоба си.

Всички коли вече бяха спрели и сирените им заглъхваха. Сините светлини продължаваха да проблясват и се отразяваха по мокрото от сълзи лице на Кели.

Погледнах я през мрежата на оградата и прошепнах:

— Кели! Кели!

Тя беше замаяна от страх.

— Кели, сега ме последвай. Хайде!

Започнах да вървя покрай оградата. Тя хленчеше и молеше за майка си. Звучеше ми все по-отчаяна.

— Трябва да издържиш, Кели — казах аз, — трябва да издържиш. Върви!

Движех се прекалено бързо за нея. Кели се препъна и падна в калта. Този път не бях при нея, за да я изправя на крака. Тя лежеше и хълцаше.

— Искам да си ида вкъщи, искам да си ида вкъщи. Моля те, заведи ме вкъщи.

Край обекта вече се бяха събрали три полицейски автомобила и ние още не се бяхме отдалечили и на двеста метра от там. Съвсем скоро щяха да насочат прожекторите си и да ни открият.

— Ставай, Кели!

Обектът изглеждаше като заобиколен с мъгла от синьо–червени светлини. В мрака отзад сновяха лъчи на фенерчета.

Продължихме напред, докато не се изравнихме с уличката. Воят на сирени изпълваше нощта.