Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Когато се събудих телевизорът все още работеше. Погледнах си часовника: девет и трийсет и пет. Пат щеше да ми позвъни по обед. Изключих телевизора. Исках да обърна внимание на лаптопа. Докато ставах от леглото, се чувствах ужасно. Тилът ми бе скован като дъска.

Докато вадех лаптопа от сака, вдигнах шум и Кели се разшава. Когато включих компютъра във външното флопи, тя се приповдигна на лакът и започна да ме наблюдава. В косата й сякаш беше паднала бомба. Кели ме послуша, докато ругаех лаптопа, че не иска да се свърже с флопито, после невинно попита:

— Защо просто не го рестартираш и не погледнеш програмата?

Изгледах я така, все едно й казвах: „Много си била умна!“ Вместо това обаче отвърнах:

— Ммм, може би. — Рестартирах го и се получи. Усмихнах й се. В отговор тя също ми се захили.

Започнах да преглеждам файловете. Вместо деловите имена, които очаквах, документите бяха обозначени с кодове като „Невестулка“, „Момче“, „Гуру“. Много от тях се оказаха сметки или електронни таблици. За мен всички тези четирийсетина страници спокойно можеха да са и, на японски.

После отворих друг файл, наречен „Татко“. На екрана се появиха само точки и цифри. Обърнах се към Кели:

— Я кажи какво е това, умнице?

Тя повдигна рамене.

— Аз съм само на седем, още не зная всичко.

До обед оставаха пет минути. Включих мобифона и продължих да преглеждам файловете, като се опитвах да разбера нещо.

Дванайсет часът дойде и отмина.

До дванайсет и петнайсет все още нямаше нищо. Започвах да се страхувам. „Хайде, Пат, трябва да се измъкна от Щатите и да се върна при Симъндс. Имам достатъчно информация — може би. Колкото по-дълго оставам тук, толкова по-голям е рискът. Трябваш ми, Пат!“

За да се случи Мързеливия да пропусне уговорка, трябва да е станало нещо сериозно. Дори когато бе дрогиран, пак ми беше донесъл поръчките. Опитах се да изхвърля от главата си мрачните мисли, като си повтарях, че ще позвъни в следващия уговорен час. Но докато разсеяно продължавах да работя с лаптопа, започнах да се чувствам почти физически зле. Бях загубил единствения си път за бягство. Изпитвах ужасното усещане, че всичко жестоко се прецаква. Трябваше да направя нещо.

Затворих лаптопа и прибрах дискетата в джоба си. Кели гледаше телевизия, полузаровена под завивките.

— Е, знаеш какво ще ти кажа сега, нали? — пошегувах се.

Тя изскочи от леглото и намръщена ме прегърна.

— Недей да излизаш! Недей да излизаш! Ще гледаме заедно телевизия. Или ще дойда с теб.

— Не може, оставаш тук.

— Моля те!

Какво можех да направя. Усещах болката й от страха и самотата.

— Добре, ела с мен, но ще правиш, каквото ти кажа.

— Ясно! — Тя подскочи и отиде да си облече дъждобрана.

— Не, не още — посочих към банята аз. — Първо най-важното. Влез във ваната, измий си косата и се изсуши, после можеш да се преоблечеш в новите си дрехи и чак тогава ще излезем.

Тя трепереше от вълнение като куче, очакващо да го изведат на разходка.

— Ясно! — После се хвърли към банята.

Седнах на леглото и докато превключвах новинарските канали, извиках:

— Кели, не забравяй да си измиеш зъбите, иначе ще изпадат и когато станеш голяма, няма да можеш да ядеш.

— Да, да — чух в отговор.

По телевизията нямаше нищо за Макгиър. След малко влязох в банята. Пастата за зъби не беше отворена.

— Изми ли си зъбите?

Тя кимна гузно.

— Хайде да проверим — казах аз. — Наведох се и доближих нос до устата й. — Не ни ги измила. Хайде, знаеш ли как да си миеш зъбите?

— Зная.

— Покажи ми тогава.

Кели взе четката. Бе прекалено голяма за устата й, затова трябваше да се мие странично.

— Не са те учили така, нали? — попитах аз.

— Точно така са ме учили!

Бавно поклатих глава.

— Добре, да го направим заедно. — Сложих малко паста върху четката и я накарах да се изправи пред огледалото. Застанах до нея, а тя ме гледаше, докато се преструвах, че се мия. В крайна сметка не беше толкова сложно да се грижиш за деца. Всичко се свеждаше до ОДИ: обяснение, демонстрация, имитация. Вместо да го правя с оръжие пред зала, пълна с новобранци, аз го правех пред седемгодишно момиче. — А сега, хайде с мен. Ето така, после четката — на малки кръгове. И внимаваме да измием краищата.

Тя се разсмя, като ме гледаше как се преструвам, че си мия зъбите, и опръска цялото огледало с паста. Засмях се и аз.

Кели се доизкъпа и облече новите си дънки и блузона. От търговския център й бях купил също подходящи черни бейзболни шапки с надпис „Вашингтон“.