Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Кели правеше каквото й бях наредил — мълчеше, докато не й казах, че може спокойно да си говори. Във всеки случай списанието „Момиче!“ очевидно беше тъкмо онова, с което можеш да запушиш устата на едно хлапе. Проверих телефона: добър сигнал, достатъчно енергия.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката. Смятах да поръчам нещо за ядене, макар че не бях гладен. Щеше да мине време, за да се приготви храната, после пък на нас щеше да ни трябва време, за да я изядем и така можехме да останем тук по-дълго, без да изглежда неестествено.

— За мен най-големия сандвич, който имате, и двойно капучино — направих поръчката си аз. — Ти какво искаш, Джоузи?

Кели широко се усмихна на сервитьорката.

— Имате ли „Шърли Темпъл“?

— Разбира се, мила!

Прозвуча ми като коктейл, но момичето очевидно не възрази срещу поръчката. Кели се върна към списанието си, а аз просто продължих да зяпам през прозореца.

Напитките пристигнаха. Когато останахме, сами, аз попитах:

— Какво е това?

— Череши и ягоди със спрайт.

— Звучи отвратително. Трябва да го опитам.

Имаше вкус на дъвка, но очевидно хлапетата го харесваха. Кели го погълна за нула време.

Пристигна сандвич, голям колкото планина. Не ми се ядеше, но въпреки това се справих с него. По време на службата си в полка, а и след това, се бях научил да мисля за храната така, както пехотинецът мисли за съня. Възползвай се винаги, когато имаш възможност.

Всичко бе съвсем спокойно. Седяхме тук вече четирийсет и пет минути, максималното време, което можеш да киснеш в кафене, без да събуждаш подозрения.

Кели взе решението вместо мен.

— Какво ще правим сега?

Оставах няколко банкноти на масата.

— Хайде да закопчаем дъждобрана ти и да проверим дали Пат си е вкъщи.

Излязохме и отново минахме покрай блока на Пат. Автомобилът му си беше там. Трябваше да разбера какво става. Ако просто не искаше повече да играе, щеше да е в правото си. Но бях сигурен, че иска да ми помогне. Несъмнено се беше появил проблем. Но трябваше да го потвърдя, а после можех да преоценя обстановката и да си съставя плановете без Пат.

Докато вървяхме надолу по склона, Кели попита:

— Наистина ли знаеш къде живее Пат?

— Да, но още не си е вкъщи. Току-що минахме покрай апартамента му и не го видях.

— Защо не му позвъниш?

Не можех да се свържа директно с него. Бях му обещал да не го излагам на опасност. Но въпреки това Кели току-що ми бе дала друга идея.

— Кели, какво ще кажеш да си направим майтап с Пат?

— О, да!

— Добре, слушай сега какво искам от теб…

Започнахме да обикаляме около района. Междувременно се упражнявахме, докато тя най-после заяви, че е готова. Намерихме телефон–автомат на около три пресечки от блока. Подадох й слушалката.

— Готова ли си?

Кели възбудено вдигна палци нагоре. Мислеше си, че е страхотно.

Набрах номера на полицията и около три секунди по-късно Кели викаше:

— Да, току-що видях мъж. Току-що видях мъж на втория етаж, Двайсет и седма улица, номер 1121 и… и… и той имаше пистолет. Помогнете ми, моля ви!

Натиснах вилката.

— Браво! А сега да видим какво ще стане.

Избрах друг маршрут за обратния път. Този път щяхме да се приближим от върха на хълма и да вървим надолу към блока. Вече беше доста тъмно и все още влажно. Навели глави в дъжда, стигнахме до Двайсет и седма улица, завихме надясно и бавно започнахме да се спускаме по склона.

Първо чух воя на сирената, после покрай нас профуча синьо–бял полицейски автомобил с включена светлинна сигнализация. След това видях в мрака край жилищния блок да проблясват червено–бели светлини.

Когато се приближихме, различих три патрулни коли. Появи се и необозначен автомобил с подвижна лампа отгоре.

Продължихме нататък и спряхме на близката автобусна спирка. Аз само гледах и чаках, както и всички останали, тъй като около нас вече се бе събрала малка тълпа.

— Всички ли идват за Пат? — попита Кели.

Чувствах се прекалено потиснат, за да й отговоря — видът на пристигналата линейка ме беше поразил. Погалих я по качулката.

— След малко ще ти кажа. Просто ме остави да видя какво става.

Изтече четвърт час. Вече се бяха появили местните новинарски екипи. После ги видях да излизат — две момчета с носилка на колела и отгоре — труп в найлонов чувал. Нямаше нужда да гледам лицето му, за да разбера кой е вътре. Надявах се само, че смъртта му е настъпила бързо, но като съдех по състоянието на семейство Браун, имах ужасното подозрение, че не е било така.