Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Двигателят продължаваше да работи и чух отваряне на врати. Някой говореше по радиостанция — имаше акцент на човек, който би трябвало да продава хотдог в Ню Йорк. Даваше указания.

— Намираме се на сервизния път за Дент и Ейвън. Откъм южната страна. Ще видиш фаровете ни. Ясно, и двамата са тук.

Стоях на колене, с ръце на тила под дъжда, докато чакахме да пристигнат другите. Чух стъпки, които идваха към мен откъм колата. Стиснах зъби и затворих очи в очакване на добрата новина. Стъпките минаха покрай мен, продължиха малко надясно и спряха.

Не чух вторият да се приближава. Само усетих тежка ръка да хваща ръцете ми на тила, докато другата ме претърсваше за оръжие. Ръката извади пистолета ми и я видях да проверява предпазителя пред лицето ми. После ме пусна и със същото движение извади прозрачна найлонова торбичка. Леко ускореният дъх на мъжа миришеше на кафе.

Секунда–две не се случи нищо, освен шумоленето на торбичката зад гърба ми. Отдясно в полезрението ми се появи човек, който приличаше на конте с модерното си сако. Мамка му, това направо си беше Армани! Трийсетинагодишен, съвършено подстриган, с тъмна, гладка кожа. Навярно се плъзгаше над земята, така че обувките му никога да не се калят. Целеше се в мен.

Някъде отдалеч чух Кели да плаче. Сигурно бе в колата. Кой знае как се беше озовала там, но поне знаех къде е. Мъжът зад мен продължи да ме претърсва и да прибира вещите ми в торбичката.

Продавачът на хотдог се държеше доста любезно с нея. Гласът му не звучеше прекалено агресивно или грубо. Сигурно имаше деца.

— Всичко е наред, всичко е наред — каза той. — Как се казваш?

Не я чух да отговаря, но затова пък чух него:

— Не, млада госпожице, името ти не е Джоузи. Мисля, че се казваш Кели.

„Браво, малката, поне се опита!“

На около сто и петдесет метра надолу, на главния път спряха светлини.

Вече всичките ми неща бяха в найлоновата торбичка в ръцете на онзи, който стоеше зад мен. Все още бях на колене с ръце на тила и „Армани“ висеше от дясната ми страна.

Зад мен се разнесоха стъпки на още хора. Надявах се да са минувачи, които да съобщят за сцената. Но на кого? Надеждите ми угаснаха, когато чух шофьора да излиза и да изрича:

— Всичко е наред, момчета, всичко е под контрол. Тук няма нищо за гледане.

Обърках се. Как можеха просто така да казват на хората да се разкарат — освен ако не бяха представители на закона. Може би все пак имаше някаква искрица надежда, може би щях да изляза сух от тази история. Все още ми оставаше дискетата. Навярно бих могъл да се спазаря с тях.

Новопристигналият автомобил спря на около пет метра и от него излязоха трима души — шофьорът и още двама. Отначало бяха в сянка и не можех да видя лицата им, но после единият застана пред фаровете на другата кола. И тогава разбрах, че наистина съм я загазил: беше Лутър!

Изглеждаше малко уморен и не се хвърли да ме разцелува. Под светлината на фаровете приличаше на разярен дявол с голяма превръзка. Пак носеше костюм, но известно време нямаше да носи вратовръзка. По усмивката на лицето му можех да се закълна, че ми е приготвил някой и друг номер. Имаше защо.

Когато закрачи към мен, си помислих, че ще ме удари. Затворих очи и се приготвих, но той ме подмина. Това още повече ме уплаши.

Когато стигна до колата, Лутър каза:

— Здрасти, Кели, спомняш ли си ме? Казвам се Лутър.

Тя измърмори нещо в отговор. Напрягах се да слушам разговора, но чувах само мъжкия глас.

— Не си ли ме спомняш? На няколко пъти съм идвал да взимам татко ти за работа. Сега трябва да дойдеш с мен, защото ме пратиха да те потърся.

Чух я да възразява.

— Не, той не е мъртъв. Иска аз да те взема. Хайде, размърдай се, малка кучко!

— Ник! Ник! — изпищя Кели. — Не искам да отивам с тях! — Гласът й беше ужасен.

Лутър се върна с нея при колата си. Здраво я бе обгърнал с ръка, за да й попречи да вършее с ръце и крака. Всичко стана за няколко секунди. Когато буквално натика Кели на задната седалка, тримата потеглиха. Почувствах се така, като че ли пак са ме ударили с онзи пожарогасител.

— Ставай! — Ръцете ми все още бяха на тила, но усетих, че някой ме хваща за дясната предмишница и ме повдига. Колата зад мен потегли.

Погледнах надясно. Ниският тип ме държеше с лявата си ръка. В другата видях найлоновата торбичка с мобифона на Кев, пистолета, портфейла, паспорта, кредитната ми карта и няколко монети. Той ме завъртя с лице към автомобила, който тъкмо правеше маневра, за да обърне надясно, и ме блъсна към него. „Армани“ ме държеше на мушка.