Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Дали Симъндс се бе уговорил Юън да му телефонира по някое време след срещата ни? Къщата на Юън се намираше на повече от три часа път, а скоро щяха да открият трупа на Симъндс. Ако разбереше, Юън нямаше да поеме никакви рискове. Щеше да се премести, а може би незабавно щеше да убие Кели. И в двата случая щях да я загубя. Този път дори и не помислях да я оставя. Можех да й позвъня по мобифона и да й кажа да избяга, но какво щях да постигна с това? Кели беше насред пустошта — къщата на Юън се намираше сред акри планини, трева, скали и овчи лайна. Щеше да я открие.

Можех да телефонирам в полицията, но дали щяха да ми повярват? Щях да загубя часове в опити да ги убедя и през това време вече щеше да е прекалено късно.

За стотна от секундата си помислих дали да се обадя на Големия Ал. Надявах се, че вече е скрил следите си. Той нямаше проблем с тайните банкови сметки. Щом ми бе прехвърлил четиристотин бона, със сигурност беше взел осемстотин за себе си. Старият тиквеник щеше да се оправи. Изхвърлих го от главата си.

Точно преди „Хитроу“ видях табела за бензиностанция. Хрумна ми нова идея.

Отбих и влязох в паркинга. Сега ми оставаше само да намеря телефон и да позвъня.

На бензиностанцията имаше много автомобили. Паркирах на стотина метра от главния вход. Излязох от колата точно когато небесата се отприщваха. Когато най-после стигнах до четирите телефона пред ресторанта, вече бях подгизнал. Първите два работеха само с телефонни карти. В джоба ми имаше около три лири на дребно — недостатъчно. Изтичах в магазина, като бършех кръвта от лицето си. Купих си вестник с банкнота от пет лири и излязох навън. Жената очевидно се разтревожи от състоянието на лицето ми. Отново влязох вътре и взех пакет бисквити с банкнота от десет лири. Тя изглеждаше още по-уплашена. Може би си мислеше, че съм я видял да ме зяпа. Нямаше търпение да ми върне рестото и да се разкарам.

Докато набирах номера, стомахът ми се сви на топка, сякаш бях тийнейджър, който се готви да уреди първата си среща с момиче. Дали Кели го беше заредила и го бе оставила включен? А защо да не го направи? До този момент никога не ме беше подвеждала.

Телефонът започна да звъни.

Ами ако Юън бе взел мобифона? Да затворя ли или да се опитам да блъфирам и да разбера къде е Кели?

Беше твърде късно да се чудя. Звъненето престана. Последва пауза, след това чух тихо и колебливо: „Ало, кой е?“

— Здрасти, Кели, аз съм, Ник. — Мъчех се гласът ми да звучи небрежно. — Сама ли си?

— Да, ти ме събуди. Идваш ли вече? — Струваше ми се уморена и объркана. Полагах всички усилия да измисля някакъв, отговор, но тя, слава Богу, продължи: — Юън каза, че мога да остана при него известно време, защото трябвало да заминеш някъде. Това не е вярно, нали, Ник? Ти ми обеща да не ме изоставяш.

Връзката бе лоша. Запуших другото си ухо с пръст, за да не чувам барабаненето на дъжда по стъкления покрив на автомата. На следващия телефон шофьор на камион високо и гневно заявяваше на шефа си, че не можел да продължи нататък заради скоростомера си и че нямало да си загуби книжката само за да откара до Карлайл няколко кашона с гадни анораци. Отгоре на всичко по магистралата постоянно фучаха автомобили и откъм бензиностанцията се носеше глъчка. Трябваше да напрегна слух, защото не можех да помоля Кели да говори по-високо.

— Да, разбира се, права си — казах аз. — Никога няма да те изоставя. Юън те лъже. Открих някои лоши неща за него, Кели. Още ли си в къщата?

— Да. В леглото съм.

— Юън спи ли?

— Да. Искаш ли да разговаряш с него?

— Не, не. Чакай да помисля малко.

Мислите ми препускаха. Опитвах се да открия най-добрия начин да й кажа онова, което исках.

— Разбира се, че идвам да те взема. Съвсем скоро ще съм при теб. А сега ме изслушай. Трябва да направиш нещо много трудно и много опасно. Ако успееш, всичко ще свърши. — В момента, в който изрекох последната дума, се почувствах като негодник.

— Няма да се налага пак да бягам от хората, нали?

— Не, не — този път няма такова нещо. Но това е най-важната работа, която върши всеки шпионин. — Не исках да й давам време да мисли, затова просто продължих: — Първо трябва да проверя нещо, разбираш ли? Значи си в леглото, така ли? Завий се презглава и говори шепнешком, става ли?

Чух шумоленето, докато се пъхаше под завивките.

— Какво ще правим, Ник?

— Първо искам да погледнеш към предната част на телефона и да натиснеш която и да е от цифрите. Тогава ще светне лампичка. Кажи ми, ако видиш образ на батерия. Колко блокчета има там, където е символът за батерия?