Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Чух шум от припрени движения.

— Три. Блокчетата са три. Едното премигва.

— Чудесно.

Всъщност не бе така: две блокчета означаваха, че не е заредила мобифона и че в батерията е останала по-малко от половината енергия, а щеше да ми трябва много време за инструкции.

— Какъв е онзи шум? — попита тя.

Шофьорът вече наистина се беше вбесил и крещеше в слушалката.

— Нищо сериозно. Кели, сега ще ти обясня какво да правиш, но през цялото време ще трябва да продължаваш да слушаш. Ще се справиш ли?

— Защо Юън да е лош, Ник? Какво…

— Слушай, Кели, Юън иска да ме нарани. Ако разбере, че правиш това заради мен, ще нарани и теб. Разбираш ли?

Чух силно шумолене — очевидно все още бе под завивките. После се разнесе съвсем тихо: „Да“.

Гласът й не звучеше като на щастливо зайче. Бях сигурен, че има и по-добър начин да направя всичко това, но просто нямах време за мислене.

— Ако Юън се събуди — казах аз — или телефонът прекъсне, искам съвсем, съвсем тихичко да напуснеш къщата. После се спусни по пътеката до пътя и се скрий зад дърветата, точно до голямата порта, през която сте влезли на идване. Сещаш ли се?

— Да.

— Трябва да седиш там, докато не чуеш да идва и да спира автомобил, но недей да излизаш от скривалището си, ако не бибипне с клаксон два пъти. Разбираш ли? Аз ще съм в колата. Това е синя „Астра“, ясно ли е?

Последва пауза.

— Какво е ас… „Астра“, Ник?

Мамка му, тя бе седемгодишна, при това американка! Какво изобщо очаквах?

— Добре. Ще дойда да те взема със синя кола.

Трябваше да повторя това и за всеки случай прибавих:

— Значи ако Юън се събуди и те види, искам да изтичаш колкото сили имаш при дърветата и да се скриеш. Защото, ако те завари да вършиш онова, което искам да свършиш, никога повече няма да се видим. И запомни, не излизай иззад онези дървета, даже Юън да те вика, ясно ли е?

— Ясно. Ти ще дойдеш да ме вземеш, нали?

Гласът й звучеше малко недоверчиво.

— Разбира се, че ще дойда. А сега, първо искам да станеш от леглото, после остави телефона и съвсем бавно и тихо се облечи. Сложи си дебело палто. И нали знаеш онези маратонки, които ти купих? Вземи ги, но още не ги обувай.

Чух, че оставя мобифона и започва да тършува из стаята.

„Побързай, мамка му!“

Изтекоха почти две минути, когато чух:

— Готова съм, Ник.

— Сега ме слушай много внимателно. Юън не е приятел — той се опита да ме убие. Разбираш ли, Кели? Опита се да ме убие.

Пауза.

— Защо? Аз… не разбирам, Ник… нали каза, че ти е приятел?

— Зная, зная, но нещата се променят. Искаш ли да ми помогнеш?

— Да.

— Добре, тогава трябва да правиш точно каквото ти казвам. Сложи си маратонките в джобовете на палтото. Добре, сега е време да слезеш долу. Искам да вземеш мобифона със себе си. Става ли?

— Да.

Времето изтичаше, парите ми също.

— Само не забравяй — трябва да си много, много тиха, защото иначе ще събудиш Юън. Ако го усетиш, че се събужда, изтичай от къщата към скривалището — обещаваш ли ми?

— Честна дума.

— Добре, сега, много внимателно слез по стълбището. Не разговаряй с мен, докато не влезеш в кухнята. Отсега нататък трябва само да шепнем, ясно ли е?

— Ясно.

Чух вратата да се отваря. Представих си я да минава покрай банята от лявата й страна. На около три метра пред нея щеше да е стаята на Юън. Дали вратата беше отворена? Бе твърде късно да я питам. Няколко крачки и Кели щеше да стигне до големия стар часовник на главното стълбище. Сякаш по команда чух бавното му тиктакане. Това ми напомни за сцена от филм на Хичкок.

Звукът бавно се отдалечаваше: добро момиче, в момента просто я виждах как внимателно се спуска по стъпалата. Само веднъж чух проскърцване на дъска и отново се зачудих за вратата на Юън. Дали обикновено я държеше отворена? Не можех да си спомня.

Когато стигнеше до долу, трябваше да се завърти надясно и да се насочи към кухнята. Опитах се да си представя къде е, но не чувах нищо. Най-после долових звук на въртящи се панти: вратата на кухнята. Изпитах чувство на вина, че използвам хлапето, но Кели знаеше положението — е, поне приблизително. Мамка му, вече бях взел решение и просто трябваше да го изпълня. Ако се получеше, чудесно, ако ли не, тя беше мъртва. Но ако не направех опит, Кели така или иначе щеше да умре, така че трябваше да продължим.

— В кухнята съм, но не виждам почти нищо — прошепна тя. — Може ли да включа осветлението?

Това бе най-високият шепот, който някога бях чувал.

— Не, не, не… Кели, трябва да говориш съвсем бавно и тихо, ето така — демонстрирах й аз. — И недей да включваш осветлението, това ще събуди Юън. Просто се движи по-внимателно и ме слушай. Ако не разбереш нещо, просто попитай, и запомни: ако чуеш шум, спри на място и двамата ще се вслушаме. Ясно ли е?