Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Бавно поклатих глава.

— Помисли си. Кой първи потърси връзка?

Прав беше. Юън ме бе потърсил. Симъндс командваше парада, Юън държеше пръста си на спусъка. Но аз продължавах да се съпротивлявам.

Той разкопча сакото си и извади от вътрешния си джоб мобифон.

— Нека Юън ти обясни, и без това очаква да му позвъня.

Симъндс включи мобифона и се приготви да набере номера. Докато гледаше към дисплея, той се усмихваше.

— Ето как те откриха американците. Хората си мислят, че мобифонът може да се засече само когато се използва, но не е така. Стига да е включено, това нещо представлява миниатюрно устройство за следене, даже да не разговаряш по него. Ужасно удобно е.

Той набра номера си.

— Когато ги прецака при Лортън обаче, единствената ни възможност беше да те оставим да се върнеш в Кралството. Налагаше се да разбера какво си открил. И още нещо — много се радвам, че лечението ти от рак е било успешно.

Мамка му! Даже не бе споменал за подстрижката ми. Просто вече знаеше. Ами Юън? Той разполагаше с достатъчно информация, за да го спомене. Чувствах се адски гадно, че използва уменията си срещу мен.

Симъндс се усмихна. Беше ме хванал за топките.

— Ник, пак ще повторя: наистина ми трябват всички дискети. Иначе детето ужасно ще страда — това няма да ни достави удоволствие, но залогът е огромен.

Адски ми беше необходимо да се свържа с Юън. Исках да разговарям с него, исках да потвърди, че всичко това е блъф. Но вътрешно вече бях убеден, че не е.

Симъндс почти беше набрал номера.

Не, можех да рискувам живота на Кели. Той нямаше да донабере номера.

Силно замахнах и забих юмрук в носа му. Чу се тъпо изхрущяване на счупена кост и Симъндс със сподавен стон се строполи на земята. Докато се гърчеше, сритах куфарчето му под един от камионите за смет и в същото време взех мобифона с лявата си ръка, минах зад него и го поставих пред гърлото му. С дясната го стиснах за другата страна и притиснах апарата плътно под адамовата му ябълка.

Огледах се настрани. Тук бяхме прекалено на открито, а онова, което замислях, щеше да отнеме няколко минути. Тръгнах заднешком и завлякох Симъндс между два от камионите. Застанах на колене, без да преставам да притискам мобифона. Той риташе с крака, размахваше ръце и се мъчеше да ми издере лицето.

Пъшкането и хриптенето му изпълниха въздуха. Наведох се напред и използвах тежестта на горната половина на тялото си, за да извия главата му надолу, така че брадичката да опира в гърдите му. В същото време още по-силно притиснах мобифона. Само още две минути, и щях да съм готов.

След трийсетина секунди той започна яростно да се съпротивлява — с цялата безумна сила на човек, който усеща, че умира. Но каквото и да правеше, нямаше да оцелее.

Ръцете му продължаваха да дращят лицето ми. Аз се въртях настрани, за да ги избегна, но поддържах натиска на гърлото му. Вече беше успял да разрани белезите от борбата ми с Макгиър. После успя да забие нокти в раната под окото ми. Сподавих вика си и направих нещата още по-лоши, като отдръпнах лицето си настрани — ноктите на Симъндс отнесоха част от кожата ми.

Вече не си правех труда да гледам дали някой ни наблюдава. Не ми пукаше. Бях се задъхали потта пареше в раните по лицето ми.

Движенията му постепенно отслабнаха и накрая само краката му конвулсивно потръпваха. Секунди по-късно загуби съзнание. Помислих си дали просто да не си тръгна, като го оставя да страда от последствията от хипоксията и да го направя идиот за остатъка от живота му. Отказах се. Исках този скапаняк да умре.

Дадох му още трийсет секунди. Гърдите му престанаха да се повдигат. Поставих пръсти върху сънната му артерия — нищо.

Завлякох го до стената на една от работилниците и го опрях в седнало положение на вратата. После се отупах, напъхах ризата в панталоните си и избърсах потта и кръвта с ръкав. Проверих мобифона. По време на битката се бе изключил. Изтрих отпечатъците си от него, оставих всичко където си е и небрежно се отдалечих. Даже някой да ме беше видял, какво от това? В момента ме занимаваха далеч по-важни неща.

Подкарах колата на запад, като притисках маншета на ръкава си до раната под окото ми, за да спра кървенето.

Случилото се продължаваше да се върти из главата ми и бавно започваше да се изяснява.

Вече знаех как са ме открили Лутър и сие — навярно бяха изтръгнали номера от Пат и после бяха проследили сигнала.

Ако бях съобщил на Юън или Симъндс, че в лаптопа ми има дори само още едно копие на информацията, щях да съм мъртъв. Те си покриваха задниците, но постоянно ми задаваха въпроси.