Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

По-нататък, от отсрещната страна на реката, се виждаше Уестминстърският дворец. Усмихнах се. Членовете на парламента само да знаеха какво подготвят разузнавателните служби! Според новините по радиото имаше голяма вероятност скоро да осъмнем с ново правителство. Не че бих могъл да гласувам за когото и да е. Аз не съществувах като Стоун, Стамфърд, Стивънсън или който и да е друг, от години насам.

Направих пълен кръг и се насочих обратно, по същия път, към „Вохол“. Все още ми оставаше време за убиване, затова спрях на бензиностанцията и си купих нещо за пиене и сандвич.

Мястото на срещата изглеждаше нормално. Възнамерявах да взема Симъндс, да направя колкото може повече завои, докато отиваме при колата ми, и после да се поразходим. По този начин можех да контролирам положението, можех да пазя себе си, а и него.

Паркирах на около четиристотин метра западно от мястото на срещата. Докато ядях сандвича си, проверих обратния път до автомобила. Излязох и закрачих по улицата. Пристигнах в четири без пет. Все още нямаше какво да правя, затова позяпах витрината на магазин за мотоциклети и реших, че наистина ще си купя един за подарък. Не, за награда.

В четири и двайсет застанах в сенките на железопътните арки срещу изхода, през който предполагах, че ще излезе Симъндс. Наоколо се мотаеха по един–двама души, прибиращи се от баровете или на път за поредния бар. Пиянските им смехове отекнаха в неподвижния утринен въздух, после отново се спусна тишина.

Познах го веднага — леко приведен напред, с пружинираща походка. Зави надясно от изхода и застана на пешеходната пътека с намерението да се насочи към металния надлез към гарата. Нямаше закъде да бързам — щях да го оставя да дойде при мен.

Докато Симъндс пресичаше улицата, излязох от сенките в основата на надлеза.

Той се усмихна.

— Как си, Ник? — Продължи да крачи, като кимна наляво към моста „Ламбет“. — Искаш ли да се поразходим? — Това не беше въпрос.

Обърнах глава в срещуположната посока, към колата си.

— Уредил съм транспорт.

Той спря и ме погледна с изражението на разочарован учител.

— Не, мисля, че ще повървим.

Аз бях домакин на срещата и Симъндс трябваше да е наясно; че отговорността за безопасността е моя. Той обаче продължи да ме гледа още няколко секунди и после, сякаш знаеше, че ще го последвам, продължи да върви. Тръгнах до него.

В мрака, от отсрещната страна на Темза, пред нас сияеше Парламентът, като че ли излязъл от пощенска картичка. Разхождахме се по широк тротоар, разделен със затревена ивица от магазините под арките.

Симъндс изглеждаше както винаги. Вратовръзката му бе поразхлабена, а ризата и костюмът му имаха такъв вид, сякаш ги държеше в пътна чанта.

След около четвърт час бях стигнал до края на изложението си. Беше негов ред да говори. Кой знае защо очаквах да спре или поне да намери пейка, на която да седнем, но Симъндс продължаваше напред.

В един момент завъртя глава към мен и се усмихна.

— Ник, нямах представа, че ще си толкова изчерпателен. С кой друг си разговарял за всичко това?

— Само с Де Сабатино и с Юън.

— А Юън или онзи Де Сабатино имат ли копия на дискетите?

— Не, никой, освен мен — излъгах го аз. Дори когато си отишъл при някого, за да искаш помощ, никога не разкриваш всичките си карти. Не се знае кога ще ти дотрябват.

Той бе запазил невероятно спокойствие.

— С какво можем да гарантираме, че никой друг няма да научи — поне за момента? Това далеч не е обикновена корупция. Връзките с ВИРА, Гибралтар и, както изглежда, с БН означават, че въпросът наистина е много сериозен. Ти очевидно си разкрил доста неща, затова нека те попитам нещо. — Симъндс замълча за миг, сякаш бе съдия, който се готви да съобщи присъдата си. — Мислиш ли, че нещата стигат по-надалеч?

— Кой знае? — отвърнах аз. — Но трябва да се внимава. Тъкмо затова исках да разговарям само с теб.

— А къде е сега детето на Браун?

Отново излъгах.

— В един хотел, спи дълбоко. Ще ми трябва малко помощ, за да я предам на дядовците и бабите й.

— Разбира се, Ник. Всяко нещо с времето си.

Няколко минути повървяхме в мълчание. Стигнахме до някакъв бар на ъгъла на автомобилен тунел под железопътната линия. Навлязохме под арките. После Симъндс отново заговори и в тона му нямаше съмнение, че ще се подчиня на заповедта му.

— Преди да съм в състояние да ти помогна с каквото и да е, ще ми трябват доказателствата. — Все още не гледаше към мен, а внимаваше да не стъпва в локвите вода с петна от машинно масло.