Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Сега съм на един час от „Падингтън“.

— Страхотно. Ще те чакам на трети перон на гара Чаринг крос, става ли?

— Става.

Хотел „Чаринг крос“ беше част от комплекса на гарата и само на две минути път пеш от „Трафалгар Скуеър“. Бях го избрал, защото знаех, че от фоайето се виждат такситата, които спираха пред гарата, за да оставят пътниците си.

Започнахме да чакаме и наблюдаваме. Бе пълно с американски и италиански туристи. Американците се тълпяха пред туристическото бюро и се записваха за всякакви обиколки из града, а италианците просто слизаха от асансьора и се насочваха към изхода в една шумна, размахваща ръце тълпа, която се опитваше едновременно да излезе през стъклените врати.

Около половин час по-късно видях такси с позната фигура на задната седалка. Посочих го на Кели.

— Няма ли да го посрещнем?

— Не, ще останем тук и ще гледаме, защото искам да го изненадаме. Точно като в Дейтона, спомняш ли си?

— А, да. Трябва да стоим на разстояние.

Той слезе от таксито. Толкова се радвах да го видя, че ми се искаше да изтичам навън. Носеше дънки и едни от онези обувки, които рекламират в неделните притурки. В сравнение с тях „Хъш пъпис“ бяха върхът на модата. Беше и с черно найлоново яке, така че лесно изпъкваше на гарата.

— Ще му дадем две минути — казах на Кели аз, — после ще идем да го изненадаме, нали?

— Да! — възбудено извика тя. На гърба на дъждобрана й имаше две птичи курешки. Изчаках ги да изсъхнат, преди да ги избърша.

Изчаках пет минути, за да видя дали го следят. После с Кели закрачихме към гарата и минахме през двете арки до билетните каси. На перон 3 видяхме Юън, облегнат на стената и зачетен във вестник. Същото усещане: искаше ми се да изтичам и да го прегърна. Бавно се насочихме към него.

Той вдигна очи и ме видя. Двамата се усмихнахме и си казахме: „Здрасти, как е?“ Юън погледна към мен, после към Кели, но замълча — знаеше, че по някое време ще му обясня. Тръгнахме към стълбището, което ни отведе към реката. Докато вървяхме, той погледна към главата ми и се помъчи да скрие усмивката си.

— Страхотна прическа!

Взехме такси от гарата на кея. Процедурата си е процедура и целта й е да те пази: в момента, в който започнеш да претупваш процедурата, има вероятност да се прецакаш. Зададохме на шофьора обиколен маршрут, за да си покрием задниците, и вместо за десет минути по права линия, стигнахме до „Браунс“ за двайсет.

Веднага щом влязохме в стаята, аз включих телевизора за Кели и телефонирах на рум сървиза. Всички бяхме гладни.

Юън вече бъбреше с Кели. Тя очевидно се радваше да поговори с някой друг, даже да беше възрастен, при това мъж. Това бе добре — двамата завързваха връзка и момичето се чувстваше спокойно с него.

Донесоха храната: за Кели — бургер с телешко и пържени картофки, два двойни сандвича — за нас.

— Ще те оставим да се нахраниш на спокойствие — казах й аз. — Ще влезем в банята, защото ти гледаш телевизия, а аз искам да поговоря с Юън за някои неща. Става ли?

Тя кимна с пълна уста.

Юън се усмихна.

— Доскоро, Кели. Остави ни по някое и друго картофче.

Влязохме в банята заедно с кафетата и сандвичите си. Шумът на телевизора замлъкна в мига, в който затворих вратата.

Започнах да му разказвам историята. Юън внимателно слушаше. Видимо се разстрои заради Кев и Марша. Стигнах до момента, в който Лутър и сие ни спипаха и той ме прекъсна. Вече бе седнал на ръба на банята.

— Копелета! Кои бяха? Мислиш ли, че са същата група, която е очистила Кев?

— Навярно. — Седнах до него. — Кев е познавал тримата, които са го убили. Кели потвърди, че Лутър е работел с него. После пък и онзи телефонен разговор, когато Кев ми спомена, че работел по нещо…

— Значи смяташ, че е бил Лутър.

Кимнах.

— Кой знае къде се вмества в картинката, но предполагам, че е от БН и също е корумпиран. Изглежда неколцина от бюрото са се огънали и работят за наркопари. — Разказах му за убийството на Макгиър и онова, което бях открил на дискетата, след като Де Сабатино отвори графичните файлове.

Юън разбра.

— Значи всичко е свързано с това, че ВИРА внася наркотици в Европа, така ли? За да запазят пътя отворен, те са имали нужда от хора, които да стоят зад тях, и са ги принуждавали с шантаж и заплахи. Ами Макгиър — каза ли нещо?

— Нито дума. Знаеше, че така или иначе ще умре.

— А онзи тип, Де Сабатино? Той има ли копие на информацията?

Изсмях се.

— Знаеш, че няма да ти го кажа. Оперативна сигурност, приятел, оперативна сигурност!