Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Свих рамене.

— Работа. Това е Кели.

Той се наведе надолу и каза: „Здравей, Кели“, което всъщност означаваше „Учили са ме как да се запознавам с деца“.

— Искам само да взема за пет минути кутията си, приятел.

Последвах го към редицата от разделени със стъкло офиси в отсрещната част на залата. Бях идвал много пъти. Всички кабинки бяха еднакви: кръгла маса, четири стола и телефон. Тук хората брояха парите си или искаха заем. Той понечи да си тръгне.

— Може ли също да получа сведение за диамантените си запаси?

Гай кимна и излезе.

— Какво правим тук? — попита Кели.

Вече трябваше да съм научил, че не обича да я оставям на тъмно. Също като татко си.

— Почакай и ще видиш — намигнах й аз.

Няколко минути по-късно Гай се върна, остави кутията на масата и ми даде разпечатка на сметката ми. Чувствах се невероятно нервен, докато я разгъвах. Очите ми се забиха право в долния десен ъгъл.

Четиристотин двайсет и шест хиляди петстотин и седемдесет долара, пресметнати по 1.58 долара за лира!

Големия Ал го беше направил! Бексли обаче все още стоеше до мен и аз се насилих да се овладея.

— Ще остана само около пет минути — казах.

— Съобщи на рецепцията, когато свършиш. Те ще върнат кутията в трезора. — Ръкува се с мен, каза: „Чао, Кели!“ и затвори вратата зад себе си.

Металната кутия — петдесет на трийсет сантиметра, имаше евтина ключалка отгоре, която се отваряше с натискане. Бях я купил от „Улуъртс“ само за десет лири. Тогава имах намерение да наема депозитен сейф, но после си спомних за случая в Найтбридж отпреди години. Пък и това означаваше да използвам ключ, а надали винаги щях да го нося със себе би. Така беше по-лесно — единственият проблем бе, че ако се наложи да се чупя от страната, можех да го направя само през работното време на банката.

Натиснах ключалката и извадих двата стари броя на „Частен детектив“, които бях сложил най-отгоре в случай, че капакът случайно се отвори. Метнах ги на Кели.

— Виж дали ще успееш да разбереш нещо. — Тя взе единия и запрелиства страниците.

Първото, което извадих, бе мобифонът и зареждащото устройство. Включих го. Батерията все още работеше, но въпреки това я сложих в устройството, което включих в контакта на стената.

После посегнах към прозрачната найлонова торбичка, в която бях скътал пачки щатски долари и лири стерлинги, пет южноафрикански крюгеранда 5 5 Златна монета, равняваща се на 25 ранда. — Б.пр. и десет полусуверена 6 6 Стара британска златна монета, равняваща се на 10 шилинга. — Б.пр. , които бях откраднал след войната в Залива. Всички войници, които бяхме зад вражеските линии в Ирак, получихме по двайсет такива — като подкупи за местните, в случай, че заразим. Всички от моя патрул успяхме да запазим по десет и после обявихме, че сме загубили останалите по време на контакт. Отначало ги пазех просто като сувенири, но скоро стойността им нарасна. Оставих ги вътре — интересуваха ме само лирите.

Изрових европейската кожена чантичка с каишката, в която имах пълен комплект документи: паспорт, кредитни карти, шофьорска книжка, въобще всичко, което ми трябваше, за да се превърна в Никълъс Дънкън Стивънсън. Беше ми отнело години, за да се сдобия с такова сериозно прикритие, произхождащо от номер на социална застраховка, който бях купил за петдесет лири в една брикстънска кръчма.

После извадих ноутбук. Страхотна работа — в която и точка на света да се намирах, можех да разполагам с факс, да пращам съобщения, да използвам текстов редактор и да поддържам база данни. Проблемът бе, че нямах представа как точно да работя с него. Използвах единствено телефонния и адресния указател, защото в тях се влизаше само с парола.

Хвърлих бърз поглед към Кели. Тя прелистваше „Частния детектив“ без да разбира нито дума. Пъхнах ръка до дъното на кутията и извадих деветмилиметров полуавтоматичен браунинг, който бях донесъл от Африка в края на осемдесетте. Заредих пълнителите и проверих патронника. Кели вдигна очи, но не й обърна внимание.

Включих ноутбука, набрах 2242 и открих, че някой търси номера. Вдигнах телефонната слушалка. Кели отново ме погледна.

— На кого ще звъниш?

— На Юън.

— Кой е той? — На лицето й се изписа объркване.

— Най-добрият ми приятел. — Набрах номера.

— Но…

Доближих показалец към устните си.

— Ш–ш–шт.

Нямаше го. Оставих съобщение на телефонния секретар. После прибрах лаптопа в кутията и всичко останало, което нямаше да взема със себе си — включително разпечатката.