Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Кели вече се беше отегчила от „Детективите“, затова ги взех и ги сложих обратно в кутията. Вече очаквах въпроса й.

— Ник?

Продължих да събирам багажа.

— Да?

— Нали каза, че Дейвид ти бил най-добрият приятел?

— А, да. Всъщност Юън е най-добрият ми приятел. Просто понякога се налага да му викам Дейвид, защото… — Опитах се да измисля някоя лъжа; но защо ли? — Казах ти така, защото ако ни хванеха, нямаше да знаеш истинското му име. И нямаше да можеш да го издадеш на никого. Винаги се прави така. Нарича се „оперативна сигурност“. — Най-после затворих кутията. Тя се бе замислила над думите ми.

— Е, добре. Когато се срещнеш с Юън, той дори може да ти покаже онзи под, за който ти разправях.

Подадох глава иззад ъгъла и махнах с ръка на момичето на рецепцията да вземе кутията.

После се обърнах към Кели:

— Време е за пазар. Я да видим сега… Трябва да купим хубави нови дрехи за двама ни и после да се настаним в хотел, докато чакаме Юън да позвъни. Как ти се струва?

Лицето й грейна.

— Става!

Когато свършеше всичко това, трябваше да си отворя банкова сметка под друго име, да прехвърля парите и да престана да съм Стивънсън. Досадна работа, но с онези 426.570 долара определено можеше да се живее.

Пътуването с такси до „Трафалгар Скуеър“ се превърна в туристическа обиколка, по време на която аз се вживях в ролята на гид. По изражението на таксиметровия шофьор в огледалото се досещах, че повечето от подробностите, които обяснявах на Кели, са грешни.

Движехме се по „Странд“, когато забелязах магазини за дрехи от двете страни на улицата. Платихме и отидохме да купим дънки, тениски и принадлежности за баня. После хванахме друго такси и поехме към хотел „Браунс“.

— Там ще ти хареса — казах аз. — Има два входа, така че можеш да влезеш откъм „Доувър Стрийт“ и да излезеш от другата страна, на „Албърмарл Стрийт“. Което е много важно за шпиони като нас.

Взех номера от телефонни услуги, включих мобифона и позвъних в хотела, за да направя резервация. След по-малко от половин час бяхме в нашата стая, но едва след като открих, че изходът на „Доувър Стрийт“ вече е затворен.

Стаята по нищо не напомняше онези дупки, в които бяхме живели. Цялата бе в плюш, удобна и най-хубавото — имаше минибар пълен с тоблерони. Можех човек да убия за една бира, но трябваше да почакам — имах да върша работа.

Разликата между часовите пояси започваше да си взима своето. Кели изглеждаше изтощена. Тя се пльосна на леглото и аз я съблякох, после я напъхах под завивките.

— Можеш да вземеш вана и утре — прошепнах й аз. Само след около две минути тя отново се превърна на морска звезда.

Проверих сигнала на мобифона и зареждащото устройство. Юън познаваше моя глас и щеше да разбере смисъла на съобщението ми: „Обажда се Джон, водопроводчикът. Кога искаш да дойда, за да ти оправя чешмата? Врътни една шайба…“

Реших да подремна десетина минути, може би да взема душ, да донеса нещо за ядене, а после да си легна… В края на краищата беше едва пет часът следобед.

Десет минути по-късно, в шест без петнайсет сутринта, телефонът иззвъня. Натиснах бутона и чух „Ало?“, произнесено с онзи много нисък, много овладян глас, който отлично познавах.

— Нуждая се от помощта ти, приятел — казах аз. — Можеш ли да дойдеш в Лондон?

— Кога ти трябвам?

— Веднага.

— В Уелс съм. Ще отнеме малко време.

— Ще те чакам на този телефон.

— Няма проблем. Ще взема влак — така ще стане по-бързо.

— Благодаря. Звънни ми около час преди да стигнеш на „Падингтън“.

— Добре, ясно.

Телефонът замлъкна.

Никога не се бях чувствал толкова облекчен. Все едно да затвориш слушалката, след като докторът току-що ти е казал, че резултатите от теста за рак са отрицателни.

Пътуването с влак щеше да му отнеме повече от три часа, така че нямаше какво друго да правя, освен да се наслаждавам на временното затишие в битката. Кели се събуди, докато аз наваксвах пропуснатото за изборите в броя на „Таймс“, който бяха пъхнали под вратата. Позвъних в рум сървиза и прехвърлих телевизионните канали. Никакви „Пауър рейнджърс“. Страхотно.

След като се повъргаляхме в леглата, накрая двамата с Кели станахме, изкъпахме се, преоблякохме се и е, вече изглеждахме прилично. Спокойно се разходихме до станцията на метрото през „Пикадили Съркъс“, „Лестър Скуеър“ и „Трафалгар Скуеър“. Изнесох още една лекция за забележителностите, която Кели не слушаше. Единственото й желание беше да нахрани гълъбите. Постоянно си гледах часовника в очакване Юън да ми се обади и докато гълъбите все още връхлитаха Кели на площада, телефонът иззвъня. Запуших с пръст другото си ухо, за да не чувам шума на уличното движение и радостните писъци на Кели и другите хлапета, докато птиците се опитваха да им изкълват очите.