Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

В крайна сметка постигнахме съгласие. Кели не беше във възторг, но прие нещата. Включих телефона, набрах номера си и й го подадох.

— Просто включи зареждащото устройство в контакта, когато стигнеш там, и мобифонът ще работи, става ли?

— Става.

— После го пъхни под възглавницата си, за да го чуеш, когато иззвъни.

— Както кажеш. — Кели вече бе разбрала, че определено няма избор.

— Знаеш ли какво — обади се Юън, — най-добре да вземем мечетата ти, ако ще заминаваме за провинцията. Как се казват? Някога пътували ли са с влак?

Това веднага затопли още повече отношението й към него. Слязохме по стълбището и взехме такси до гара Падингтън.

Накупихме й сладоледи, сладки, напитки и какво ли не, за да не й позволим да мисли за това, което ставаше. Тя все още се чудеше кой комикс да си вземе, когато Юън си погледна часовника и каза:

— Скоро трябва да тръгваме, приятел.

Придружих ги до перона и силно прегърнах Кели на вратата на вагона.

— Довечера ще ти позвъня. Обещавам.

Докато се качваше, Джени и Рики гледаха към мен от раничката на гърба й.

— Добре.

Дежурният вървеше покрай вагоните и затваряше вратите. Юън спусна прозореца, за да може Кели да ми махне.

— Ник? — Тя се наведе към мен и ме повика така, сякаш искаше да ми прошепне нещо.

— Какво? — Доближих лицето си до нейното.

— Това. — Детето ме прегърна през шията, притисна ме и залепи силна целувка на бузата ми. Бях толкова потресен, че просто останах там, докато влакът потегли.

— До утре! — извика Юън. — Не са тревожи за нас. Ще се оправим.

Докато влакът бавно изчезваше, аз изпитах същото чувство както в момента, в който бях видял да качват трупа на Пат в линейката, но сега не можех да разбера защо. В края на краищата всичко това беше за доброто на Кели и я оставях в сигурни ръце. Насилих се да го приема като поредния проблем, от който се бях освободил, и се насочих към външните телефони.

От „Вохол“ ми отговориха делово:

— Номерът, моля?

— 2612.

Последва пауза, после чух глас, който незабавно познах.

— Здравей, 2612.

— Тук е Стоун. Намерих каквото ти трябваше.

— Ник! Къде си?

Запуших другото си ухо с пръст, докато съобщаваха за поредния заминаващ влак.

— В Англия съм.

— Отлично!

— Отчаяно искам да се срещнем.

— И аз. Но няма да мога да се откъсна от тук до малките часове. — Той замълча за миг. — Навярно можем да се поразходим и да поговорим. Да речем, в четири и половина утре сутринта.

— Къде?

— Ще тръгна към гарата. Предполагам, че ще ме откриеш.

— Няма проблем.

Затворих слушалката с чувството, че зарът най-после се търкаля в моя полза. Кели беше в безопасност, Симъндс изглеждаше отзивчив. С малко късмет ми оставаха само часове до края на тази каша.

Върнах се в хотела, поръчах кола под наем, за да взема Кели от Брекън след срещата, после хапнах. Мислено преповторих какво и как ще кажа на Симъндс. Несъмнено притежавах точно онези доказателства, които той бе поискал. Жалко, че не бях взел видеокасетата, за да потвърди думите ми, но онова, което бях открил, навярно щеше да е повече, отколкото Симъндс очакваше. В най-лошия случай щяха да изтрият досието ми и да ме освободят. Поне имах няколко лири, за да започна нов живот.

Замислих се за Кели. Какво щеше да стане с нея? Къде щеше да иде? Щеше ли всичко видяно и случило се с нея и семейството й да й повлияе по някакъв начин? Опитах се да не се задълбочавам, като си внушавах, че всичко ще се нареди — някак. В това отношение Симъндс можеше да помогне. Навярно би могъл да уреди да я върнат на бабите и дядовците й или поне да ме посъветва къде да потърся помощ.

Опитах се да поспя, но така и не успях. В три сутринта взех колата от паркинга и потеглих към моста „Вохол“.

Заобиколих отдалече — стигнах чак до края на „Кингс Роуд“, след това завих към реката и отново поех на изток. Исках за последен път да подредя мислите си, а и защото за мен пустинният кей и облените в светлина исторически мостове бяха най-красивата гледка на света. Точно тази нощ светлините като че ли блестяха малко по-ярко и мостовете изглеждаха по-фокусирани. Прииска ми се Кели да е тук, за да види всичко това заедно с мен.

Стигнах рано до моста „Вохол“. Подкарах на изток, по пътя покрай реката, към следващия мост — „Ламбет“. Когато минах покрай мястото на срещата, не забелязах нищо подозрително. На бензиностанцията оттатък улицата, приблизително по средата на разстоянието до моста „Ламбет“, чакаха четири автомобила — групи хлапетии наливаха бензин и си купуваха шоколади, няколко подранили микробуса на фирми за почистване на офиси зареждаха, преди да започне смяната им.