Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Кога е правена тази снимка?

— Преди около четири години, струва ми се. — Немощно й се усмихнах и казах с тих глас, сякаш за да не ме чуе Кели: — Подложиха ме на химиотерапия. Косата ми тъкмо започва пак да расте. Потърках главата си. Кожата ми беше влажна и студена. — Водя Луиз при родителите на жена ми, понеже преживяхме много тежък период. Жена ми остана със сина, защото в момента е болен. Както обикновено, всички неприятности се стоварват накуп!

— О! — рече тя с такъв тон, като че ли искрено ми съчувстваше, но не ми върна паспорта.

Последва продължително мълчание. Може би жената очакваше да го запълня с някакво признание, или просто се опитваше да измисли няколко топли думи?

— Приятно прекарване — каза накрая служителката и постави документите обратно на гишето.

Изпитах непреодолимо желание да ги грабна и да побягна с тях.

— Много ви благодаря — отвърнах аз, взех ги и ги прибрах в джоба си. После грижливо закопчах копчето, защото така би направил всеки нормален баща. Едва тогава се обърнах към Кели: — Хайде, миличка, да вървим!

Закрачих напред, но Кели се опъна. О, мамка му, какво имаше пък сега?

— Довиждане, Маргарет — усмихнато махна с ръка тя, — приятен ден!

Това беше. Почти се бяхме измъкнали. С багажа нямаше да имам проблем, просто защото нямаше да го взема.

Погледнах към конвейера. В момента там чакаха и пътниците от Брюксел, затова се насочих към синия изход. Даже ако ни наблюдаваха и ни бяха спрели, защото Кели носеше раница с емблемата на „Върджин еърлайнс“, щях да изиграя ролята на глупака.

На синия изход обаче нямаше дежурни митничари. Бяхме свободни.

Големите плъзгащи се врати водеха към залата за пристигащи. Минахме през навалицата от хора, размахващи карти за таксита или очакващи посрещачите си. Никой не ни обръщаше внимание.

Насочих се право към гишето за обмен на валута. След като получих повече от триста лири в брой, открих, че предишната вечер съм се справил добре с Рон, Мелвин и семейство Сандборн. Естествено, забравих да поискам дребни и трябваше цяла вечност да чакаме на опашка, за да купим билети за метрото. Нямаше значение — дори едночасовото пътуване ми достави удоволствие. Бях свободен човек сред обикновени хора. Никой не знаеше кои сме, нито пък се опитваше да насочи пистолет срещу нас.

Ситито представлява странна архитектурна комбинация. Докато се отдалечавахме от станцията на метрото, минахме покрай величествени сгради с колони и пуритански прави линии. Завихме зад ъгъла и се озовахме пред чудовища, строени през шейсетте и в началото на седемдесетте години от архитекти, които със сигурност бяха пили хапчета „Хайде да преебем лондонското сити“. Трябваше ми тъкмо една от тези сгради, Национална западна банка на „Ломбърд Стрийт“ — толкова тясна улица, че през нея можеше да се провира само по един автомобил.

Влязохме през въртящите се врати от стомана и стъкло и се озовахме в банковата зала, в която множество касиерки седяха зад бронирани стъкла. Но аз не бях дошъл тук за пари.

На рецепцията стояха мъж и жена, и двамата малко над двайсетгодишни, и двамата облечени в официалните костюми на банката. На джобовете на гърдите им бяха извезани малки емблеми.

Видях, че незабавно ни хвърлят оценяващ поглед и сбърчват ноздри. Поздравих ги с енергично „Здрасти, как сте?“ и поисках да разговарям с Гай Бексли.

— Бихте ли ми казали името си, моля? — попита момичето, докато вдигаше телефонната слушалка.

— Ник Стивънсън.

Тя набра вътрешен номер. Момчето отиде да си гледа работата.

Наведох се надолу и прошепнах на Кели:

— По-късно ще ти обясня.

— След малко ще дойде. Бихте ли желали да седнете?

Изчакахме на канапе — много дълго, много ниско и изцяло от изкуствена материя. Усещах как мозъчето на Кели прещраква.

И, естествено, последва въпросът:

— Ник, сега Луиз Стивънсън ли съм или Луиз Сандборн?

Почесах се по главата.

— Х–м–м… Кели!

Гай Бексли се появи. Той бе моят „ръководител връзки“, каквото и да означаваше това. Знаех само, че е човекът, към когото се обръщах в случай, че искам да извадя осигурителното си покритие. Беше трийсетина годишен и по прическата и козята му брадичка можеше да се прецени, че се чувства неудобно в униформения костюм и че би бил далеч по-доволен да носи кожени панталони, да държи бутилка водка и цяла нощ да беснее гол до кръста.

Ръкувахме се.

— Здравейте, господин Стивънсън, отдавна не съм ви виждал.