Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Тръгнахме към самолета. Чувствах се така, сякаш съм се опитал да тичам в дълбока до пояс вода и внезапно съм се оказал на брега.

Латиноамериканецът продължаваше да ме безпокои. Мислих за него чак докато се качихме на самолета. Едва когато открих местата ни, сложих лаптопа отгоре, седнах и взех самолетния справочник, дълбоко си поех дъх и го изпуснах съвсем бавно. Това не беше въздишка на облекчение просто повишавах равнището на кислород в кръвта си. Не, оня тип не бе доволен. Бях възбудил подозренията му, но той не ми зададе никакви въпроси, дори не ме попита за името ми. Можехме и да сме на брега, но все още бяхме далеч от истинската суша.

Все още се качваха хора. Продължавах дълбоко да дишам, за да нормализирам пулса си.

В самолета влизаха и излизаха служители със списъци на пътуващите. Всеки момент очаквах да видя двамата от охраната. Имаше само един вход, само един изход. Нямаше къде да бягам. Просто трябваше да приема, че зарът е хвърлен. Вече бях пътник и за миг ме обзе онова усещане, което изпитвах винаги в самолет, бил той военен или пътнически — намирах се в чужди ръце и бях безсилен да решавам собствената си съдба. Беше направо непоносимо.

Продължаваха да се качват хора. Едва не избухнах в истеричен смях, когато по уредбата пуснаха „Ще оцелея“ на Глория Гейнър. Погледнах към Кели и й намигнах. Тя си мислеше, че е страхотно да седи тук и да се опитва да закопчае коланите на мечетата си.

Един от стюардите тръгна по нашата пътека, стигна чак до реда ни и спря. Като съдех по посоката на погледа му, очевидно проверяваше дали сме си сложили коланите. Не бе ли обаче прекалено рано за това? Кимнах му и се усмихнах. Той се завъртя и изчезна в кухнята.

Наблюдавах входа, очаквайки най-лошото. Една от стюардесите подаде глава от вътрешното помещение и погледна право към мен. Внезапно се заинтригувах от мечетата на Кели.

Краката ми изтръпнаха и коремът ми се сви на топка. Отново вдигнах очи. Нямаше я.

Стюардът пак се показа. Този път носеше кошче. Приближи се до нас, спря и приклекна на пътеката до Кели.

— Здрасти! — каза й той.

— Здравей!

Мъжът пъхна ръка в кошчето и аз зачаках да измъкне от там пистолет.

Той извади найлонова раничка. На гърба й видях емблемата на „Върджин“ с надписа „Деца в самолет“.

— Забравихме да ви дадем от тези неща — каза стюардът.

Едва не се хвърлих да го прегърна.

— Много ви благодаря! — широко се ухилих аз. През очилата на Фиона очите ми сигурно изглеждаха двойно по-големи. — Ужасно ви благодаря!

Той не погледна към мен, сякаш бях ненормален, после ни предложи нещо за пиене преди отлитането. Умирах за бира, но в Кралството можеше да ми се наложи незабавно да действам, пък и във всеки случай не исках много–много да привличам вниманието. Поръчах два портокалови сока.

После разтворих самолетния справочник пред Кели и я попитах:

— Какво ще гледаш, Луиз?

— „На тъмно“ — усмихна се тя.

— Както кажеш — съгласих се аз.

Двайсет минути по-късно, точно по разписание, самолетът най-после се откъсна от пистата. Вече нямах нищо против да се оставя в ръцете на пилота.

Изтърпяхме всички глупости по представянето на капитана, колко се радвал, че сме на борда на самолета му и кога щели да ни нахранят. Телесната топлина бавно започваше да изсушава подгизналата ми от пот риза. Влажни бяха даже чорапите ми. Погледнах към Кели. На лицето е се беше изписало тъжно изражение. Побутнах я с ръка.

— Добре ли си?

— М–м–да. Просто Мелиса ще ми липсва, а дори не й казах, че заминавам за Англия.

Вече знаех как да се справям с този вид настроения.

— Е, просто трябва да си мислиш хубави неща за Мелиса и това ще те накара да се почувстваш по-добре. — Знаех какъв ще бъде отговорът й.

— А ти какво си мислиш за твоя най-добър приятел, Дейвид, за да се почувстваш по-добре?

Лесна работа — бях подготвен, и то с истински случай.

— Ами че преди близо дванайсет години двамата работехме заедно… Тогава той ремонтираше къщата си и имаше нужда от нов дървен под.

На нея това й харесваше: приказки за лека нощ. Изглеждаше така, като че ли скоро щеше да заспи, и се гушеше мен. Продължих да й разказвам как сме отмъкнали дъсчения под от залата за скуош в една от базите на силите за сигурност в Северна Ирландия. Тогава отидохме там в три часа сутринта с кирки, чукове и длета. Натоварихме дъските в микробус и ги откарахме в дома му. След като правителството на Нейно величество хвърляше толкова време и пари, за да ни обучава как да влизаме с взлом и да крадем разни неща, защо да не използваме уменията за самите себе си? През следващите три дни поставихме хубавия нов под в коридора и кухнята на къщата му край Бърков.