Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

Усмихнах се на Кели, за да проверя реакцията й, но тя вече спеше дълбоко.

Всеки момент и аз щях да се унеса — стига действието на капсулите да свършеше и да изхвърлех от ума си един постоянно гризящ ме въпрос.

ВИРА и корумпираните служители в БН бяха сключили съюз, в това нямаше никакво съмнение — и изглеждаше много вероятно шефът на Кев да е бил в центъра на нещата. Кев беше разбрал за корупцията, но не и кой е замесен. И очевидно бе пожелал да поговори с някого по въпроса. Дали непредпазливо не беше телефонирал на шефа си, за да поиска мнението му в деня, в който бях пристигнал във Вашингтон? Едва ли, защото Кев би го включил в списъка си със заподозрени. Много по-вероятно бе да е разговарял с някого извън БН, който да е знаел за какво става дума и чието мнение Кев да е ценял. Например Лутър? Той познаваше Кев, но дали Кев му се бе доверил? Кой знае? С когото и да се беше свързал, един час след края на разговора той бе мъртъв.

Два часа преди приземяването включиха осветлението и ни сервираха закуска. Сръгах Кели, но тя изпъшка и се зарови под одеялото си. Не докоснах храната. След предишното чувство на възторг от благополучното измъкване се събудих ужасно потиснат. Настроението ми беше черно като кафето пред мен. Навярно бях луд, след като си бях позволил да изпитвам облекчение. Та най-страшното все още не бе свършило. Ако знаеха, че сме в самолета, те, разбира се, нямаше да предприемат нищо, докато не кацнехме в Англия. Щяха да ме пипнат в момента, в който стъпех на рампата. Даже да не станеше така, предстояха ми имиграционните власти. Служителите, опитващи се да попречат на нежелателни личности да влязат в страната, са много по-строги и бдителни, отколкото онези, които само гледат да те разкарат. Те проверяват документите ти много по-внимателно, наблюдават езика на тялото ти, четат очите ти. Двамата с Кели пътувахме с краден паспорт. Бяхме минали веднъж, но това не означаваше, че ще успеем втори път.

Взех четири капсули и си допих кафето. Спомних си, че сега съм американски гражданин. Когато стюардесата мина покрай мен, я помолих за имиграционна карта. Кели продължаваше да спи.

Докато попълвах картата, реших, че семейство Сандборн току-що са се пренесли и вече живея в съседство с г–н и г-жа Браун. „Хънтинг биър пат“ беше единственият адрес, за който можех да говоря убедително.

Ако ме хванеха на имиграционния контрол, нямаше да ми е за първи път. Веднъж се връщах през летище Гетуик от мисия. Дадох паспорта си на служителя и докато го проверяваше, от едната ми страна застана някакъв младеж и взе паспорта.

— Господин Стамфърд? Елате с нас. — Нямах намерение да споря. Прикритието ми бе добро. Вече бях в Кралството и всичко щеше да е наред.

Въведоха ме в стая за разпити, съблякоха ме и ме претърсиха, после започнаха да ме засипват с въпроси. Разказах им цялата си история: къде съм бил, какво съм правил, защо съм го правил. Телефонираха в квартирата, чийто адрес им дадох, и Джеймс потвърди думите ми. Дотук всичко вървеше по мед и масло.

После ме затвориха в една от килиите за задържане на летището и вътре влязоха трима полицаи. Не си губиха времето — двама ме хванаха за ръцете, третият ме удряше, после си смениха ролите. Пребиха ме жестоко без каквото и да е обяснение.

След това ме отведоха на разпит, като ме обвиниха, че съм педофил и съм осигурявал деца в Тайланд, което беше странно, като се имаше предвид, че идвам от нелегална операция в Русия. Не можех да кажа нищо, просто трябваше да отричам и да чакам системата да ме измъкне.

След около четири часа разпити ме бяха върнали в килията. Дойдоха хора от разузнавателната служба, за да ме информират за станалото. Шибана процедура. Проверяваха всички агенти, завръщащи се в Англия. Единственият проблем бе, че не бяха избрали подходящо обвинение. Полицаите очевидно не чакаха да се стигне до съдебната зала, когато си имаше работа с мъчители на деца, и отвеждаха всеки, когото пипнеха, за да му съобщят добрата новина. Бяха ритали едно от момчетата, което кацна в Джърси, толкова жестоко, че се бе наложило да го откарат в болница.

Кели все още беше сънена и изглеждаше толкова ужасно, колкото се чувствах и аз. Сякаш бе спала в храсталак. Прозя се и направи опит да се протегне. Докато отваряше очи и се оглеждаше наоколо съвършено объркана, аз й се усмихнах и й предложих кутия портокалов сок.

— Как си днес, Луиз?

Секунда–две изглеждаше дезориентирана, после зацепи.

— Добре съм. — Замълча, ухили се и прибави: — Татко. — После затвори очи и се обърна, като се опитваше да оправи възглавницата и одеялото си. Не ми даде сърце да й кажа, че скоро ще се приземим.