Анди Макнаб - Сбогом на глупаците

— Кели, трябва да идем до тоалетната.

— На мен не ми се ходи.

— За мен е, трябва да се маскирам. Ела и ще видиш.

Влязохме в тоалетната за инвалиди и затворихме вратата. Извадих очилата на Фиона. Бяха със златни рамки и със стъкла, дебели колкото дъното на бутилка от кола. Опитах ги. Рамките не бяха достатъчно широки, но горе–долу ставаха. Обърнах се към Кели и събрах очи. После трябваше да й помагам да престане с хиленето.

Извадих болкоуспокоителните от сака.

— Ще изпия тези хапчета и от тях ще ми стане лошо. Но всичко е с определена цел, разбираш ли?

— Е, добре де — кимна тя неуверено.

Изпих шест капсули и зачаках. След няколко минути започнаха да ме обливат горещи вълни, после по тялото ми изби студена пот. Вдигнах ръце, за да покажа, че всичко е наред, докато шестте понички и кафето се изливаха от устата ми в тоалетната чиния.

Кели удивено ме наблюдаваше, докато се миех. Погледнах се в огледалото: изглеждах също толкова блед и болнав, колкото се и чувствах. Изпих още две.

На дългата редица от гишета на „Върджин Атлантик“ имаше неколцина пътници и само една служителка. Когато приближихме, тя пишеше нещо с наведена глава. Беше около двайсет и пет годишна, чернокожа и красива.

— Здравейте, казвам се Сандборн. — От кодеина гласът ми бе прегракнал. — Би трябвало да има два билета за мен. — Опитвах се да изглеждам разсеян и скапан. — Надявам се, че зет ми ги е запазил? — Вдигнах поглед към небето в знак на надежда.

— Знаете ли номера?

— Съжалявам, той нищо не ми каза. Само Сандборн.

Тя набра името в компютъра и каза:

— Точно така, господин Сандборн: два билета за вас и Луиз. Колко чанти носите?

Бях провесил лаптопа през рамо и държах сака в ръка. Поколебах се, сякаш се чудех дали ще имам нужда от лаптопа.

— Само това — оставих сака на теглилката аз. Не тежеше много, но покривалото го издуваше и му придаваше естествен вид.

— Може ли да видя паспорта ви, моля?

Започнах да ровя из джобовете си. Не исках веднага да показвам документите на Сандборн.

— Вижте, знам, че сме късметлии, след като изобщо намерихме места, но възможно ли е да седим един до друг? — Наведох се малко по-близо към нея и почти прошепнах: — Луиз се страхува от самолетите.

Двамата с Кели разменихме погледи.

— Всичко е наред, миличка, всичко е наред. — Гласът ми отново падна. — Целта на пътуването ни не е много приятна.

Погледнах надолу към Кели, после отново към жената и направих болезнена гримаса.

— Баба й… — Оставих думите да увиснат, сякаш останалата част от изречението щеше да е прекалено ужасна за ушите на малко момиченце.

— Ще видя какво мога да направя, господине.

Тя затрака по клавиатурата на компютъра си. Поставих паспорта пред нея. Момичето вдигна поглед и се усмихна.

— Няма проблем, господин Сандборн.

— Прекрасно. — Но все пак страшно много ми се искаше да продължа разговора. — Чудех се дали ще е възможно да използваме чакалнята ви? Просто след химиотерапията бързо се уморявам. А тичахме цял ден и нещо не се чувствам добре.

Тя погледна към белезите и бледата ми кожа и след кратка пауза каза:

— Майка ми беше подложена на химиотерапия заради рак на черния дроб. Лечението беше успешно след всички мъки, които изтърпя.

Благодарих и за загрижеността и помощта.

„А сега ме пусни в чакалнята, без да чакам на шибаната опашка!“

— Един момент, да проверя. — Тя се усмихна на Кели и вдигна телефонната слушалка. След няколко секунди странен самолетен жаргон, момичето ме погледна и кимна. — Всичко е наред, господине. Чакалнята ни е обща с „Юнайтид“. Ще ви попълня покана.

Отново й благодарих и тя протегна ръка към паспорта ми. Надявах се вече да ме познава толкова добре, че това да е просто формалност. Тя го отвори и аз се извърнах, за да кажа на Кели колко вълнуващо ще е да иде на гости на баба си.

После чух:

— Регистрацията започва към пет и половина. — Вдигнах поглед и се разлях в широка усмивка. — Идете на изход С. От там ще стигнете до чакалнята с автобус. Желая ви приятно пътуване!

— Много ви благодаря. Хайде, Луиз, трябва да хванем самолета! — Оставих Кели да направи няколко крачки, после се завъртях обратно към момичето и тъжно произнесох:

— Надявам се само, че баба ще може да ни чака. — Тя разбиращо кимна.

Сега копнеех само да влезем вътре. Първото препятствие беше охраната. Кели мина преди мен и аз я последвах. Нищо. Трябваше да отворя лаптопа и да го включа, за да докажа, че работи, но това се очакваше. Всички документи за „Флавий“ бях вкарал във файл, наречен „Игри“.